Хедър Греъм - Триумф

— О, да, имаше. Много ти се искаше да избягаш. Е, можеш да си вървиш. Направи го. Върви си. Нека ти помогна…

Тейлър я бутна по рамото. Вбесена, но в същото време изплашена, тя бавно отстъпи назад.

— Направи го!

Пръстите му обвиха нейните, които бяха свити в юмруци. В този миг Тия бе сигурна, че е способен на истинска грубост.

Обърна се и побягна. Стигна до брега на езерото, но не спря. Тичешком навлезе във водата, но студените пръски я заляха цялата.

„Глупачка!“ — вбеси се на себе си младата жена. Той нарочно я бе предизвикал. Мокрите тежки поли й пречеха, преплитаха се в краката й, но сега не можеше да спре. Той бе зад нея.

О, това бе лудост, истинска лудост!

Въпреки това продължи да бяга. Можеше да бяга бързо, знаеше го, но бе избрала грешна посока и много скоро щеше да потъне.

Чу го зад гърба си, хукна напред, после внезапно се извърна към него. Той беше там, само на няколко метра, но също спря. Преценяваше разстоянието, обмисляше как да я хване.

Тия се запита дали не може да се измъкне с плуване. Не и с таза пола, натежала от водата… Но имаше дълги долни гащи.

Изхлузи обувките си, после потърси копчетата на полата си, без да отделя поглед от него. Напипа ги и ги разкопча. Веждите му се повдигнаха изумено.

— Ах, моя любов. Винаги ли се събличаш, когато си в опасност?

— Когато си притиснат в ъгъла, използваш всякакви средства, за да се измъкнеш от врага!

Измъкна се от полата и се гмурна във водата. Беше отлична плувкиня. Беше прекарала много часове във водата — в реки, горски вирове, сред морските вълни. Но той също.

Отсрещният бряг на езерото се простираше пред нея. Внезапно осъзна, за съжаление твърде късно, че той ще я остави да стигне първа до брега.

Когато се изправи, видя, че Тейлър е свалил мундира си, ризата, ботушите и идва след нея. Дори не бързаше. Забеляза мускулите, които играеха под бронзовия загар на раменете и гърдите му, а ръцете му — отпуснати от двете страни на тялото му — бяха стиснати в юмруци. Не тичаше; вървени към целта си спокойно и застрашително.

Тя изруга и отново се затича. В следващия миг го почувства. Все едно топъл вятър погали гърба й…

Той я хвана за разветите черни коси…

Тя изкрещя. Той пусна косата й, но продължи да стиска ръката й.

После я изви и тя за кратко усети страхотната сила на гнева му. Тия отново извика, но напразно. Двамата паднаха едновременно в плитката вода. Наоколо се разхвърчаха пръски. Той легна върху нея, наполовина потопен във водата, а тя трепереше неудържимо. Цялата бе вир-вода. Стана й студено, толкова студено, както никога досега. Вцепенена от студа, Тия не можеше да помръдне.

Той е полудял, помисли си тя, съвсем си е изгубил ума. Като нищо можеше да умре тук, след броени мигове, ако той не се смили над нея. Приличаше й на някакъв Отело, попаднал не на мястото си. Високата му фигура стърчеше застрашително над нея. Слънцето вече почти се скриваше зад хоризонта. Сега, когато сенките осезателно се удължаваха, блясъкът в очите му изглеждаше още по-плашещ.

Тя затвори очи, стисна зъби и зачака, макар че цялата трепереше. Гласът му беше необикновено напрегнат и дрезгав.

— Не можеш да избягаш толкова далеч, нито пък толкова бързо, че да не мога да те настигна и намеря — предупреди я Тейлър. — Отдавна трябваше да го запомниш. Където и да отидеш, аз ще узная. Където и да бъдеш, ще дойда за теб. Ти измисли всичко това; твоята лъжа постепенно се превърна в истина. Ти започна тази игра, обаче отсега нататък тя ще се води по нови правила. Разбра ли ме?

— Какви правила?

— Моите!

— Тъкмо с това не съм съгласна!

— Трябва да разбереш…

— Всичко, което разбирам, е, че ти няма да бъдеш тук, че заминаваш, за да преследваш врага — твоя враг, а не моя — и се очаква аз да живея сред врагове — моите, а не твоите! Лагерът на бунтовниците е съвсем наблизо. Мога да го намеря. Ориентирам се в горите не по-зле от братята си.

— Ти ще заминеш за Сейнт Огъстин!

Тя тръсна глава. Сълзи запариха в очите й.

— Защо не можеш да разбереш? — запита Тия.

— А защо ти не можеш да разбереш? Ти забърка тази каша, но аз въпреки всичко се ожених за теб, Тия.

— Между нас има само един лист хартия, който нищо не означава за теб! — припомни му тя с горчивина.

В очите му се появи мимолетна сянка, но Тия не разбра какво се крие зад нея.

— Не мога да допусна моята съпруга да шпионира военните планове на армията, в която служа като офицер. Нито ще се примиря с другите й слабости: да язди гола по горските пътеки, за да заблуждава отрядите на противника.