Хедър Греъм - Триумф

— И защо мислиш така?

— Аз… аз… ги чух днес да си говорят. — Мислено се помоли дано да не се налага отново да се заплете в паяжина от лъжи.

Последния път, когато го излъга, целият й свят се преобърна.

— Кого си чула да разговаря?

— Една… една групичка мъже. Стояха отвън пред медицинската палатка.

— Ако отново видиш тези хора — остро рече той, — покажи ми ги и аз ще открия истината, каквото и да ми коства.

— Ще откриеш истината? И как ще го направиш? Нали скоро ще заминеш?

— Не, получих други заповеди.

— Но… не съм сигурна дали Тейлър ще ми повярва и…

— Аз ще се погрижа за това.

Сестра му се намръщи.

— Но след като Тейлър е началник на лагера…

— Тейлър ще… — Иън млъкна. — Той не ти ли каза?

— Не… не ми е казал! Какво трябва да ми каже?

— Той получи заповед да замине със специална задача. Аз ще заема мястото му, докато тези войници се върнат в Сейнт Огъстин.

— Получил е заповед да замине?

— Много съжалявам. Искаше ми се на мен да бяха възложили тази задача. Освен това… ти ще трябва да останеш в Сейнт Огъстин. Риса е там. Тя ще се радва да си с нея.

Стомахът й се сви.

Той заминаваше, Тейлър заминаваше. А дори не й каза. Поклати глава и стисна юмруци.

— Тогава ще се върна при Джулиан. Истинска лудост е да живея сред врага, ако Тейлър не е с мен. Аз ще…

— Ще отидеш в Сейнт Огъстин, както ти каза Иън! — прекъсна я един дълбок глас, който се разнесе от входа на палатката.

Тия подскочи, сепната от появата на Тейлър, който бе влязъл незабелязано в палатката.

— Съжалявам, Тейлър — каза Иън, — не знаех, че не си й казал за заминаването си.

— Няма значение. Вече знае — отвърна Тейлър. — Това, което има значение, Тия, е, че няма да се върнеш към предишния си живот.

— Няма да се върна към предишния си живот! — сърдито повтори Тия. Внезапно се изпълни с гняв не само към войната, но и към целия свят, който й се струваше толкова несправедлив. — И Алайна трябва да внимава за всяко свое действие, а Сесилия не бива да работи в болница, защото не е достатъчно грозна. Всичко това е толкова нелепо и необяснимо! О, вървете и двамата по дяволите! — избухна тя и излезе от палатката. Остана за миг пред входа й и чу брат си да казва:

— Тя наистина е разстроена. Разбирам я. Не знаеше, че ще напуснеш лагера. Наистина мислех, че си намерил време да й кажеш.

— Всичко е наред — повтори Тейлър. — Остави я да върви. И без това няма къде да отиде.

„Остави я да върви!“, каза той. И тя тръгна.

С широки решителни крачки се отдалечи от палатката на брат си. Отново се запъти към боровете. Падналият мрак бе в пълен унисон с настроението й. Изправи се пред студеното езеро зад боровете.

„Конят ми! — помисли си тя. — Къде ми е конят? Само ако можех да намеря Блейз…“

Едва не извика от изненада, когато една ръка се отпусна на рамото й. Инстинктивно се дръпна, за да се освободи.

Тейлър. Проклет да е. Проклет да е заради способността си да се движи като пантера. Бързо, безшумно…

Не вярваше, че ще я последва.

— Какво правиш, по дяволите?

— Разхождам се между боровете. Какво мислиш, че правя?

— Опитваш се да откриеш начин да избягаш — категорично отсече той.

— Нима? И кой ще ме преследва, след като ти заминеш? Какво значение има? Нали самият ти каза: остави я да върви. Чух го с ушите си!

Той скръсти ръце пред гърдите си.

— И къде си мислиш, че отиваш?

Тия също скръсти ръце пред гърдите си и яростно впери поглед в него.

— Когато каза на Иън да ме остави да си вървя, къде мислеше, че отивам?

— В нашата палатка.

— В нашата палатка? Каква неочаквана щедрост. Нашата палатка. Една палатка на янки. Покорно благодаря. Не желая да бъда съсобственичка на една палатка в лагер на юнионистите.

— Тия, нямам много време и не смятам да го прахосвам в безсмислени спорове с теб.

— Добре. Спести си тази досада. Въобще не е нужно да прекарваш времето си с мен!

— Тия, върни се обратно или сам ще те отнеса.

Тя стоеше настръхнала, без да откъсва очи от него. Изведнъж се удиви на собствения си език; вече сама не се разбираше; не знаеше защо изпитва такъв гняв; защо в същото време й се искаше да плаче.

— Добре. Това е всичко. Вече ми дойде до гуша.

— На теб ти дошло до гуша, така ли? — повтори тя. — На мен ми дойде до гуша!

— Бягай тогава. Хайде, бягай, какво чакаш.

— Каква игра играеш сега, по дяволите? Престани веднага или, кълна се, ще те ударя. Имам страхотен замах, израснала съм с двама братя. Не дойдох тук, за да бягам, глупако! Никога не съм имала намерение да бягам…