Хедър Греъм - Триумф

— Никога не съм твърдяла, че не те харесвам, Тейлър, че си ми неприятен.

— След подобно признание наистина е удивително, че все още успявам да контролирам страстта си!

Тия се усмихна още по-лъчезарно.

— Тейлър?

— Да?

Бузите й пламтяха. Тя трескаво навлажни устните си.

— Ти… си… изглежда, не е чак толкова ужасно да съм с теб. Имаше право… ти наистина успя да ме съблазниш. Не мисля, че мога да бъда с някой друг така, както бях с теб.

— Слава Богу! — прошепна той.

Тя отново сънуваше. Виждаше голямата бяла къща с внушителен параден вход. После зърна малкото дете, красивото дете на балкона…

Падаше, падаше, падаше…

Събуди се с писък. Свекърва й отново изтича до леглото, за да я прегърне и успокои — милваше я и нежно я целуваше по косата.

— Всичко е наред, това е само сън, не се плаши, ние ще се погрижим, защото знаем, че това е пророческо предупреждение. Ще кажем на всички, които имат малки деца, Рианон. И всичко ще бъде наред.

Край леглото й беше не само свекърва й. Алайна също бе дошла в спалнята — държеше на ръце малкия Конар, който плачеше сърдито, че пак са го събудили.

— Толкова съжалявам — пророни Рианон. — Наруших ви съня и въобще ви причинявам куп неудобства.

— Събуждането не е неудобство, Рианон — увери я свекърва й.

— Искам само да можем да ти помогнем по някакъв начин. Най-разумно е да ни разкажеш по-подробно съня си — предложи Алайна. — Може би, ако ни опишеш всяка подробност, ще успеем да измислим нещо…

И Рианон започна да им разказва онова, което бе видяла в съня си и което я бе поразило.

Когато свърши, Алайна бе пребледняла като платно. Очите й бяха разширени от вълнение, а синият им цвят рязко контрастираше с мъртвешката бледност на страните й.

— Алайна, какво ти е? — загрижено попита свекърва й.

— Познавам тази къща! — отсече Алайна. — Знам коя е къщата, която тя ни описа.

Когато Тия се събуди, видя, че е сама. Остана дълго под завивките.

Събитията от изминалата вечер й се струваха невероятни и зашеметяващи. С настъпването на деня обаче започна да ги възприема като съвсем реални.

Не можеше да продължава да се самозалъгва, че не харесва Тейлър Дъглас. Досега тя често се бе държала с него доста избухливо, дори понякога й се бе искало да го удари, за да го убеди в правотата си. Но той винаги умееше да печели вниманието й. Истина бе, че още от началото на тяхното познанство той я бе привличал по някакъв странен начин, че тя бе като омагьосана от него, че копнееше да докосне загорелите му мускули. Наистина до снощи въобще не си представяше, че някой може да събуди у нея такива горещи емоции. Но сега… жадуваше да го види отново, да усети галещия поглед на златистите му очи и онази тръпка, срещу която доскоро яростно се съпротивляваше, а толкова много обичаше…

Макар че той не бе искал да се жени отново.

Опомни се и бързо стана, нетърпелива да се измие и облече. Видя до масата ведро с прясна вода и кърпа и предположи, че са за нея. После в сандъка откри четката за коса на Тейлър, разреса се и сви в кок косите си.

След като се погрижи за външността си, излезе навън. Пред палатката дежуреше сержант Хенсън, седнал на едно повалено дърво. Преданият на Тейлър ординарец дялкаше малка фигура от дърво, докато чакаше кафето да заври. Хенсън се обърна към нея и я поздрави сърдечно:

— Добро утро, госпожо Дъглас.

Той знаеше доста неща за нея. Какво ли си бе помислил миналата вечер, когато тя се появи съвсем внезапно в палатката на Тейлър, а после се венча за него, облечена в бяла войнишка риза?

Но независимо какво си бе помислил, ординарецът се държеше подчертано любезно и дружелюбно.

— Добро утро.

— Тази сутрин съвещанието е в палатката на доктора, защото вашият съпруг искаше да ви остави да се наспите.

Защото искал да я остави да се наспи? Съмняваше се. По-скоро Тейлър не е искал тя да чуе някаква военна тайна, докато янките обсъждат стратегическите си планове!

— Благодаря, сержант.

— Искате ли кафе?

— С радост ще изпия едно.

Той й наля и тя с наслада отпи горещата ароматна течност. Толкова отдавна не бе вкусвала кафе, че това й се стори божествено.

— Сержант, моят брат също ли е на тази среща?

— Да, разбира се. Брат ви пристигна с куп телеграми, заповеди, карти и планове, госпожо Дъглас.

— Да, разбирам. — Нямаше съмнение, че брат й за нищо на света не би споделил с нея толкова важни военни тайни.

Разбира се, и двамата — и брат й, и съпругът й — бяха нейни врагове. Всичко й се струваше толкова нереално.