Хедър Греъм - Триумф

— Добре, Годайва. Пак сме заедно.

— Пак сме заедно — повтори тя като ехо. — Слушай, искам само да се опитам да ти обясня…

— Не искам да слушам повече обяснения. Вече не вярвам на нито една твоя дума.

— Стига, ти нищо не разбираш! Исках само да намеря коня си.

— Е, ако е така, мога да те уверя, че твоята кобила е жива и здрава и скоро ще бъде доведена тук.

— Нямах никакво намерение да бягам от теб…

— Това е чудесна новина. Защото нямаше да успееш.

— Значи… — предпазливо промърмори тя, осъзнала, че той е надвесен над нея, а опасният му темперамент всеки миг може да избухне.

— Е, добре, а сега да продължим оттам, докъдето бяхме стигнали — натъртено произнесе той.

Това не го бе очаквала. Той внезапно й се стори студен и далечен, разсъдлив и в същото време готов на всичко.

— С какво ще продължим? — с трепет промълви тя.

— С нашата любов! — Думата бе произнесена с дълбок и дрезгав глас, мъжествен и толкова… подигравателен! — Ти винаги толкова бързаш да сваляш дрехите си. Трябва да призная — сухо рече той, — че в миналото се възмущавах от навика ти да си губиш дрехите, но… тук и сега е най-подходящото време и място да го направиш. Днес ние се оженихме, Годайва. Така че сега и тук е твоят шанс. Любов моя, моя най-скъпа женичке, тъкмо лекотата и безгрижието, с които сваляш дрехите си, ни доведоха дотук — до този най-важен и решителен момент в живота на една жена. И така… Тия, да започваме. Веднага.

„Какво правя, по дяволите?“ — запита се Тейлър. Господи, откакто се върна тази вечер в палатката си и я завари там, не осъзнаваше нищо от това, което правеше, докато всичко не стана свършен факт.

Всъщност чувствата му нямаха значение, освен че не бе на себе си от гняв. Наистина искаше да я накара да страда, да изпита поне част от болката, която го измъчваше, макар че не можеше да си обясни защо.

— Искаш ли да ти помогна при събличането? — учтиво я попита той. „Говори й — мислено си повтори той — говори й колкото можеш повече. Поддържай разговора, не спирай да отвличаш вниманието й. Така няма да мислиш“. — Наистина искам да ти помогна, любов моя, макар че като си помисля колко често напоследък ти се случва да се разсъбличаш, едва ли се нуждаеш от помощта ми — каза й той. Знаеше, отлично знаеше, че говори саркастично, но не можеше да се обуздае.

Защото тя, само тя бе виновна да се стигне дотук.

Тейлър остана поразен от рязката промяна в нея. Като че ли темпераментът й изригна, като че ли пламна като факел.

Тия рязко скочи, озова се от другата страна на леглото, за да го използва като преграда между него и себе си, после отново се обърна, с ръце на кръста, изгледа го гневно и сърдито отсече:

— Хайде, казвай какво искаш от мен. И без това всичко между нас е толкова жестоко и фалшиво…

— Фалшиво!

— Да, фалшиво. Всичко между нас е толкова неестествено. Всичко, което си слушал за мен, е лъжа. Пълна лъжа.

— Тия, тази нощ аз те открих в гората — припомни й той. Вдигна ръка, за да й даде знак, че иска да бъде внимателно изслушан. — Ние първо трябваше да консумираме брака си, а след това да го узаконим. Господи, какъв глупак съм бил!

Тя разгорещено поклати глава.

— Казах ти какво се случи тази вечер. Не те излъгах с нито една дума. Твоите хора са готови да избият ранени войници от армията на Юга, ако ги настигнат в гората. Ако ти не беше такъв самоуверен глупак, можеше да отделиш малко от скъпоценното си време и да се увериш с очите си, че сред твоите подчинени има ужасни престъпници!

— Но нали те заварих тук, в палатката си…

— Извинете ме, сър, но ако вашите войници бяха избили най-хладнокръвно ранените бойци от армията на Юга, а аз ги бях видяла, смятате ли, че биха ме оставили жива?

— Тия, това е доста пресилено изказване, а ти досега неведнъж си лъгала…

— Това е…

— Това е лъжа, също като тази, която тази вечер поднесе на собствения си брат Иън. Лъжа, която стана истина. Това е положението и аз възнамерявам да се възползвам от него.

Тия не каза нищо.

Заобиколи войнишкото легло и Тейлър осъзна, че тя е решила да се промуши под платнището на палатката и пак да избяга. Той сграбчи ръката й и я завъртя с лице към себе &и. Тя настръхна и стисна зъби толкова силно, че те изскърцаха. Дръпна се и се изви, опитвайки се да се отскубне от здравата му хватка. Пламтящите й черни очи срещнаха неговите.

— Къде възнамеряваш да отидеш сега? — гневно изсъска той.

— При Иън! Ще му кажа, че сме се скарали, както често се случва между влюбени.