Хедър Греъм - Триумф

Искайки още и още.

Той сгуши ръката й до гърдите си. Трескавият пламък, който бушуваше в него, ги понесе като огнен вихър. Можеше да гърмят оръдия, саби да се кръстосват, светът и войната можеше да експлодират около тях, но той нямаше да им обърне внимание. Движеше го единствено изгарящата нужда, отчаяното желание да достигне върха. Да, той я бе познал, бе вкусил целувките й, плътта й, ала нито за миг не си бе представял, че тя ще го подлуди така, че ще проникне толкова надълбоко в него, че ще му даде удовлетворение и наслада, каквито никога досега не бе изпитвал и не бе предполагал, че съществуват. Хлъзгава, влажна, извиваща се, търкаща се… тя внезапно се напрегна под него и той потрепери неистово. Семето му се изля дълбоко в нея със силата на върховния екстаз. Той се отпусна до нея, взе я отново в обятията си и остана да лежи задъхан, питайки се какво бе направила тя с него, с какво го бе омагьосала, какво бе онова толкова необикновено нещо у нея, което…

Което го караше да забрави.

Не само да изпитва плътската жажда и страст. Но да забрави…

Звука на изстрела. Войната около него. Аби, която тича… Аби…

Кръвта по ръцете му.

Двамата лежаха мълчаливо. Меката влажна паяжина от черна коса се бе разпиляла върху гърдите му. Макар да бе дяволски сигурен, че не иска съпруга в живота си, не можеше да съжалява за случилото се през тази нощ. Желаеше Тия Маккензи. Тя не беше самотна вдовица, разведена или проститутка. Тя бе дъщерята на Джарет Маккензи, сестрата на Иън. Имаше само един начин да има такава жена. Да се ожени за нея.

Тя беше и Годайва, напомни си той и внезапно се изпълни с гняв. Тя все още не бе осъзнала какво бе рискувала, дори и след тази нощ.

— Мислиш ли, че ще можеш да преживееш този брак? — попита той.

— Недей! — прошепна тя.

— Какво недей?

— Недей… да говориш. Недей, умолявам те, да добавяш и обида към раната.

Обида към раната? Тя бе нанесла тежък удар върху мъжкото му достойнство и той нямаше намерение да го пренебрегне. Извърна се към нея, откри лицето й, скрито в паяжината на косата й, приглади разрошените кичури, хвана китките й, когато тя се опита да се извърне. Тия си беше Тия и никога нямаше да се предаде доброволно. Той я възседна, надвеси се над нея, стисна китките й и се вгледа в очите й.

— Ти се чувстваш наранена? — попита грубо.

— Идеята беше твоя! — обвини го тя.

— А бракът бе твоя идея. Но това…

— Това върви с брака!

Тейлър видя по гъстите й мигли да блестят сълзи. В гърдите му се надигнаха едновременно и състрадание, и гняв.

— Ти мечтаеше за галантен южняшки джентълмен, така ли?

— А пък ти мислеше за жена си! — чу се измъченият й шепот.

Нещо сякаш се скъса в гърдите му.

— Сега ти си моята съпруга — тихо промълви той.

— Аз се омъжих за един враг.

— Не си единствената. Ще го преживееш.

— Дали? Дали ще преживеем войната, дали ще оцелеем? — попита тя.

Новата му съпруга бе една твърдоглава и обидчива малка женичка, при това враг, но въпреки това той имаше желание да я пази и защитава.

Враг… съпруга. Неговата съпруга.

— Да! Ние ще преживеем войната, ще оцелеем! Аз ще се погрижа за това! — обеща й Тейлър.

Очите му в този миг й се сториха необикновено красиви, искрящи като скъпоценни камъни. Като че ли едва сега Тия започна да осъзнава, че може да му има доверие. Той се приведе да я целуне отново и усети, че устните й бяха солени от сълзи. Но този път тя не се възпротиви, дори в отговор го целуна с копнеж и подкана, след което се заредиха безброй целувки…

Той пръв отдръпна устните си.

— Нима престана да се опасяваш, че ще те обидя или нараня с нещо? — попита я Тейлър с дрезгав от вълнение глас.

— Винаги ли трябва да говорим толкова много?

Тейлър се усмихна.

— Все ще трябва да водим някакви разговори… — промърмори той. — Например… може да ти призная в някой прекрасен ден: „Госпожо Дъглас, много ми харесва начинът, по който пристъпвате. Както и начинът, по който ме гледате“. Или: „Обожавам вашето ухание“. С една дума, харесвам толкова много неща у теб, че дори не зная с кое да започна. Никога не съм очаквал, че ще се озовем в подобна ситуация, защото ти винаги си тъй красива, ослепителна, недостъпна, а в същото време съблазнителна, способна да подлудиш всеки мъж.

Черните й като абанос очи не се откъсваха от неговите. Все още бяха влажни от сълзите, но думите му явно действаха като балсам на измъчената й душа, защото от устните й не слизаше блажена усмивка.