Хедър Греъм - Триумф

Тия огледа лагера. Погледът й се плъзна по грижливо подредените палатки, по строените зад тях коне, по огнищата, пирамидите от пушки и сандъците с муниции. Навсякъде се виждаха мъже, коне, мулета, камари от боеприпаси и храни. Пред една по-голяма палатка внезапно съзря някаква жена, която забързано прекоси пътеката. Беше млада, слаба, привлекателна жена и като че ли идваше право към тях.

— Сержант, коя е тази жена?

— Сесилия Брайър, дъщерята на лекаря. Много фина млада дама, която не се страхува да следва баща си дори когато наоколо се води истинска война!

— Госпожо Дъглас! — провикна се младата жена и махна с ръка.

Сесилия Брайър беше приблизително на възрастта на Тия, с елегантна фигура, червена коса и зелени очи. Новодошлата се усмихна на Хенсън, но изглеждаше уморена, дори състарена за възрастта си — като повечето хора, носещи на плещите си тежестта на войната.

— Госпожице Брайър, радвам се да се запозная с вас — приветства я Тия.

— Чудесно, аз също се радвам. — Тя подаде ръка на Тия. — Чухме за вашето пристигане. В този толкова малък лагер вестите се разпространяват много бързо.

— Пристигането ми не беше планирано.

— Предполагам, че не ви е било лесно да се доберете дотук. Вашият съпруг ни обясни какво се е случило съвсем лаконично. Спомена, че сте преживели сериозни трудности, докато стигнете в лагера. Разбрах, че всичките ви вещи са били мокри.

— Да… имаше нещо такова — смотолеви Тия. — Много съжалявам, не знаех, че ще се наложи временно да ползвам някои ваши вещи. Още веднъж искам да ви благодаря и да ви се извиня…

— Не е необходимо. Радвам се, че разполагам тук с някои по-луксозни вещи и дрехи. Струва ми се, че ние, янките, сме по-добре снабдени от нашите съперници южняците.

— И ние се справяме някак — тихо рече Тия.

Сесилия учудено повдигна тънките си вежди. Явно не допускаше, че една жена, пристигнала по свое желание във военен лагер на юнионистите и омъжена за юнионист, може да симпатизира на Юга.

— Е, баща ми се радва да е полезен на всички хора.

— Същото се отнася и за брат ми — бързо отвърна Тия. Девойката се намръщи — помисли, че Тия говори за брат си Иън. Тия схвана, че е станало недоразумение, и побърза да уточни: — Говоря за другия си брат, Джулиан, полеви хирург, служещ под знамената на Конфедерацията.

— О, да, ние всички сме чували за вашия брат Джулиан. Нали той е помогнал на генерал Магий в Сейнт Огъстин?

— Да.

— Е, независимо какви са вашите предпочитания, госпожо Дъглас, надявам се, че имате великодушно и състрадателно сърце. Знаете ли, в лазарета на нашия лагер има един млад пехотинец, който е много зле. Може би е ваш стар познат.

— Кой е той?

— Канби Джейкъбс. Той спомена, че родителите му имали малка ферма на няколко мили от имението на баща ви край Тампа Бей.

— Канби? О, да, спомням си го. Бях съученичка със сестра му. Струва ми се цяла вечност оттогава.

— Ако искате да го видите, елате с мен.

— Разбира се, че искам да го видя.

— Той каза, че може и да не искате, защото може би го смятате за предател.

— Ще се радвам да го видя.

— Добре. Последвайте ме.

Тия тръгна след Сесилия Брайър между единичните войнишки палатки. В далечината видя, че някои от мъжете имат тренировка. Неколцина други се размотаваха из лагера, някои перяха дрехите си, други пишеха писма или четяха, седнали на грубо сковани маси. Един войник свиреше тъжна мелодия с хармониката си, но когато минаха покрай него, спря.

— Добро утро, госпожице Сесилия — поздрави той.

— Добро утро, редник Бенсън — отвърна Сесилия. Тия забеляза, че левият му крак липсва.

Двете продължиха към голямата палатка, където се намираше полевата болница. Вътре имаше четиридесет, ако не и петдесет легла. Чуваше се бръмчене на мухи и охкания на войници. Санитари и сестри сновяха край леглата, сменяха превръзките, говореха с ранените, носеха вода и помагаха с каквото можеха.

Не беше чак толкова зле, както когато докарваха ранените от бойното поле. Тези мъже не лежаха в локви кръв с размазани или липсващи крайници.

Но войникът, към чието легло Сесилия поведе Тия, беше много зле. По голямата, току-що направена превръзка, която обхващаше половината му тяло, бе избила кръв. Лявата страна на лицето му също бе превързана. Ако Сесилия не й бе казала, Тия никога нямаше да познае, че това е Канби Джейкъбс.

— Единия му дроб почти го няма — прошепна Сесилия на Тия. — Не можем да направим нищо, освен да поддържаме раната чиста и влажна. Внимавайте много, ако се наложи да смените превръзката.