Хедър Греъм - Създадена за любов

Нищо лошо не исках да ти сторя, Брент Маклейн, но от този ден нататък по-добре не се появявай пред очите ми! — кръстоса крака и закова поглед във вратата. Без да мисли оправи простата си памучна рокля, сякаш беше облечена в най-елегантния от балните си тоалети, готова да посрещне посетители от Крестхевън.

Нищо не е свършило още, капитан Маклейн. Без съд и закон ти ме осъди, призна ме за виновна. Но аз няма да треперя и да се моля в краката ти. Ще се опитам разумно да ти обясня всичко.

Никога нямаше да й повярва…

Тя се принуди да придаде на лицето си спокоен вид. Скръсти ръце в скута си.

Въпреки това, когато чу стъпките по стълбата, не можа да потисне лудото биене на сърцето си и накъсаното си дишане.

Вратата не се отвори с трясък, открехна се бавно и постепенно. Брент Маклейн стъпи на площадката и влезе, втренчил поглед в жената, която хладнокръвно го очакваше. Отново го обзе раздразнение. Тя изглеждаше така, сякаш седеше пред сребърен поднос за чай и първите й думи щяха да бъдат: Една лъжичка или две, капитане?

Той се приближи, без да сваля поглед от нея. Известно време само я гледа, после се върна и решително затвори вратата след себе си.

— Много по-добре изглеждате, мисис Мур.

— Ако преди не изглеждах добре, капитан Маклейн, то вината е изцяло ваша.

— Нима? — повдигна той кестенявите си вежди. — Не си спомням да съм ви бутнал в тинята.

Решението на Кендъл да остане спокойна започна да се изпарява, а раздразнението й растеше.

— Бягах от вас. Ако не бяхте ме изплашили до смърт…

— Изплашил? Не съм произнесъл нито една заплашителна дума, мисис Мур. За мен бе приятна изненада да ви открия тук — меко и провлачено каза той.

— Изненада? — опита се да е вежлива. — Едва ли, капитане. Червената лисица и неговите бойци ни нападнаха очевидно по ваша заповед.

Брент се засмя, но смехът му, сух като барут, не прозвуча весело, а беше готов да избухне в напрежението, което изпълваше влажния въздух.

— Заблудили сте се, мисис Мур. Никога не бих заповядал на Червената лисица каквото и да било.

— Не можете лесно да ме измамите, капитане.

— О, а вие вече успяхте да го сторите веднъж, мисис Мур, нали?

Тихият въпрос бе зададен толкова спокойно и любезно, че по гърба й полазиха тръпки. Той прекоси стаята и надникна през един от тесните прозорци, с ръце на бедрата.

— Само формално ли сте омъжена за Джон Мур, Кендъл?

Устата й изведнъж пресъхна. Не можеше да отговори.

Той се обърна и гласът му прогърмя заплашително:

— Е, Кендъл?

Не го оставяй да те сплаши! — напомни си тя. Дръж се… дръж се с достойнство.

— По закон съм негова съпруга — хладно отвърна тя. — Но всъщност, капитан Маклейн, вие не бихте разбрали…

— О, мисис Мур, умирам от желание да разбера — промърмори той подигравателно. — Моля ви, разяснете ми ситуацията.

Грешка направих като седнах — помисли си Кендъл. Той бавно закрачи зад нея. Тя го усещаше като огън, който изгаря гърба й. Всяка негова стъпка предизвикваше тръпки по гърба й, а всеки пристъп от тръпки все повече отслабваше решимостта й да запази самообладание. Не искаше да забележи страха й, въпреки това желанието й да се обърне към него бе огромно. Но не биваше! Не биваше той да разбере как й въздейства. И все пак трябваше да преглътне, преди да проговори — чувството бе същото като да остане на място, когато зад гърба й се промъква змия.

— Чакам, мисис Мур.

Шепотът докосна ухото й като огън. Но тя не помръдна.

— Много е просто, капитане. Родена съм край Чарлстън. Когато Южна Каролина се отдели от Съюза, разбрах, че войната е неизбежна. Не исках да остана на север, когато…

— И съпругът ви по случайност се оказа след вас? — язвителният въпрос долетя от дъното на колибата. — И се намеси точно в момента на… истината, така да се каже?

Кендъл замръзна:

— Да.

— Но вие ми казахте, че нямате съпруг.

— Аз… аз ви излъгах.

— Това вече го вярвам!

Тя извика, когато пръстите му се вплетоха в косата й и болезнено извиха врата й назад. Бе застанал зад нея с разтворени крака — сякаш мускулести стълбове — и бедрата му докосваха раменете й, докато я държеше безмилостно. Извиси се над нея, приковал поглед в очите й с яростна стоманеносива злоба. Тя не се опита да се освободи от хватката му, вдигна брадичка и отвърна на погледа му с нажежен син пламък.

— Ти, самовлюбено магаре! Никой не те преследваше! — Думите й завършиха с писък, защото пръстите му се впиха още по-силно в косата й, той злобно я дръпна и със замах я отхвърли от себе си.