Хедър Греъм - Създадена за любов

— Тогава ми обяснете, мисис Мур, как така се случи, че бях хвърлен зад борда и се озовах в ледените води без надежда за спасение, ката давещ се плъх. Ако в тинята ви се стори зле, опитайте да стоите гола в морето посред зима.

Кендъл политна напред от силата на удара му. Изправи се и се обърна към него. Наистина бе глупаво да стои с гръб към такава змия, независимо от обстоятелствата. А докосването му я лишаваше от самообладание. Трябваше да се успокои! Трябваше да поговори разумно с него и да потисне страха и яростта си.

Стоеше изправена и го гледаше с ясното съзнание, че гневът му е като осезаема сила в пространството между тях. Но тя бе твърдо решила да победи.

— Сър — каза студено, — вие бяхте изваден от водата, и то от янки, ако смея да добавя. Както виждам, жив сте. Дали ще ми повярвате, или не е без значение. Случаят отдавна е минало и смятам, че вече осъществихте дребнавото си отмъщение. Бях отвлечена от диваци, замъкната в някакво блато, изплашена до смърт от тинята и бита по най-унизителен начин. Ако някой трябва да си отмъщава, то това съм аз, капитан Брент Маклейн. Сега ви моля, сър, като войник на Конфедерацията, като капитан на служба на Юга, да престанете с детинските си глупости и да предприемете необходимото, за да ме закарате до някое южно пристанище колкото е възможно по-скоро!

Няколко мига той я гледа невярващо, после се засмя и отметна назад кестенявата си коса.

— Детински глупости, така ли?

Гласът му звучеше меко. Тя малко се поотпусна.

— Капитане, знам само, че всеки офицер от флотата на Конфедералните щати би трябвало да помогне на една дама от Юга, изпаднала в беда.

— Мисис Мур, абсолютно сте права. — Той нехайно пристъпи към нея с ръце върху бедрата си, оценявайки я с усмивка, която накара сивите му притворени очи да придобият тъмен оттенък. — Ние от флотата на Конфедералните щати наистина се опитваме да бъдем галантни с дамите, изпаднали в беда. Но ми се струва, че напоследък е по-трудно да се открие една истинска дама, отколкото чифт копринени чорапи в Джаксънвил.

Гласът му бе съблазнително плътен и приятен. Дори тук, в пустошта, ухаеше на море. Докато говореше, той продължи бавно да крачи и накрая спря точно пред нея. Тя вдигна поглед, хипнотизирана и упоена от дрезгавия му глас. Изведнъж се бе променил. Разбира се! Тя му бе напомнила за честта на Юга. А той можеше да бъде джентълмен, когато поискаше. С широките си рамене и обшитата със злато униформа на капитан от Конфедерацията, с изсечените си черти, озарени от съблазнителната, леко подигравателна усмивка…

Кендъл бе напълно изненадана, когато силните му ръце се впиха в раменете й и я разтърсиха толкова силно, че косата й се разпиля по гърба и очите й бяха принудени да срещнат неговите.

— Така, както аз виждам нещата, вие се държахте към мен не по-добре от евтина мръсница и интригантка…

Думите му бяха прекъснати от болезнен шамар. — Кендъл освободи раменете си, вдигна ръка и го удари толкова внезапно, че той нямаше време да се опази от безумната й ярост.

— Долен простак! Тъпо копеле! — изсъска тя. Ругаеше, за да обуздае страха, който се надигна в нея, когато видя как той здраво стисна челюсти и как очите му се свиха в стоманени процепи и загубиха привидното си равнодушие. Дланта й бе оставила червена следа върху загорялата кожа на изсеченото му лице. Устните му побеляха, той напрегнато ги стисна и отвърна на погледа й. Изведнъж протегна ръка и я сграбчи за китката като змия, която досега се бе спотайвала.

— Пусни ме! — Тя отчаяно се задърпа.

Със свободната си ръка сграбчи ръката му и заби нокти в нея. Като обезумяла го зарита, дивите й удари попаднаха в глезените му и той изръмжа от болка.

Но по същия начин, както бе хванал китката й, той сграбчи крака й и тя полетя във въздуха, изгубила равновесие. Усещането за полет трая само секунда — в следващия миг се чу рязко тупване и тя се озова зашеметена по гръб на пода.

Преди да успее да надигне натъртеното си тяло, той стовари тежестта си върху нея и я възседна през кръста в хватка, от която бе невъзможно да се измъкне. Тя задъхано изруга. Погледна в суровата, безмилостна стомана на очите му и по-скоро първичният страх, отколкото смелостта, я накара да продължи борбата. Отчаяно се опита да се освободи от желязната хватка на краката му, като се извиваше и махаше към него с юмруци. Той тихо изруга, удивен от дивата й сила, но все пак успя да я усмири, да вдигне китките й високо над главата и да ги хване здраво само с една ръка.