Хедър Греъм - Създадена за любов

— Жена ми ни носи вечерята — каза Червената лисица. — Нека говорим вече само за приятни неща.

Брент се върна на мястото си и седна срещу Червената лисица, усмихвайки се на Аполка. Задушено месо от елен, със задоволство установи той и вдъхна апетитния аромат. Индианците бяха излезли на лов, за да нагостят него и хората му.

— Както винаги, Червена лисицо, си щедър в гостоприемството и аз ти благодаря!

— Добра готвачка е моята Аполка, нали?

— Най-добрата — съгласи се Брент и се усмихна отново на жената на вожда. Той не можеше да води разговор с нея, защото макар белите да наричаха всички индианци на Флорида с името семиноли, езиците на семинолите и микасуките бяха различни. И двете племена произхождаха от Джорджия Крийк, но от различни части. Брент знаеше добре езика мускоги, но микасуките използуваха диалект на езика хитичи, а Аполка бе микасуки. Обичаите на двете племена обаче бяха съвсем близки и смесените бракове между неколкостотинте индианци, останали на огромната територия на Флорида, не бяха нещо необичайно.

В племенно-родовото общество на индианците жените ядяха отделно от мъжете, затова след като им поднесе храната, Аполка понечи да тръгне надолу по стълбата, но изведнъж спря. Прошепна нещо на ухото на Червената лисица, вождът на семинолите се засмя от сърце и тъмните му очи весело заблестяха, като се обърна към Брент.

— Аполка ми каза, че Кендъл Мур е изкъпана, нахранена и затворена в колибата.

— Благодаря — тихо отвърна Брент. Сведе очи над чинията си и се зае с храната, без да усеща никакъв вкус. Как да си отмъсти?

Преди година едва не загина от нейната ръка, но пък сега постоянно си играеше със смъртта.

Тази жена нарани гордостта му. Неговият кораб стана жертва на коварната й атака.

Но нещо повече от желанието за мъст го караше да я търси. Нещо, което го бе измъчило днес, докато гледаше как тинята я засмуква.

Той все още я желаеше. Водеше го споменът за коприненото докосване на плътта й, топлината на стройното й тяло, израза в очите й.

Но бе измамница! — припомни си той. Опита се да го излъже. И успя! Беше се загубил в нея, в нуждата да я докосва, да я усеща, да я опознава…

Но тя ми отвърна със страст! — обади се в него друг глас. Никой не можеше да изиграе такава тръпнеща страст. Той бе усетил ускорения й пулс, повдигането на гърдите й, когато ги милваше с длани, жадните й, потръпващи устни. Помнеше как заобленото й тяло се извиваше към неговото… Дали пък всичко това не бе репетирано и добре изиграно?

Може би е така — въздъхна той. Тя ме съблазни и сега ще си довърши това, което така дръзко започна. Изтърпях толкова много заради нея.

Но освен желанието да си отмъсти той чувстваше дълбок копнеж. Тя не излизаше от мислите му. Ако можеше най-после да я има, може би щеше да пречисти душата си от тази магия, която не му даваше мира. Тази синеока магия със златисти коси…

Брент вдигна очи и видя, че Червената лисица не е докоснал храната си — наблюдаваше го.

— Имам едно предложение, Нощен ястреб.

— Така ли? — Брент любопитно повдигна кестенявите си вежди.

— Остави я на моите грижи.

— Кендъл?

Червената лисица кимна.

— Какво ще правиш с нея? Ще я изпратиш обратно на онзи янки, когото мразиш?

Брент замълча, изненадан от болката, която сви стомаха му.

— Изглежда, че е съблазнила и червенокожия човек, както и белия.

Червената лисица сви рамене.

— Признавам, че ми харесва. Тя не се предава, горда е. Не знам какво ти е сторила, но има висока цена. Ако не беше твоя, братко, щях да я задържа за себе си.

— Това е все едно да си вземеш вкъщи алигатор — сухо отвърна Брент.

Червената лисица се засмя.

— Вярно е, Брент Маклейн. Но опитомяването на всяко същество е задача, към която човек трябва да подходи с внимание. Никой не иска да язди в бой умърлушен кон. Никой не иска унила и потисната жена в леглото си. А тази жена няма да остави никой да я стъпче. Духът й е силен. Има сърце на велик воин. Ако човек я укроти внимателно, тя ще му даде това, което малко хора под слънцето получават.

— Хм, сигурно нож в гърба — промърмори Брент. Червената лисица повдигна вежди, но не каза нищо повече. Брент преглътна последното парче месо и остави чинията.

— Тя е твоя пленница, Червената лисицо.

— Не, вече не е моя. Аз ти я дадох. Предлагам само да я пазя, докато те няма.

Брент се изправи. Достатъчно дълго бе чакал, достатъчно бе надничал в душата си. Да говори за Кендъл Мур му бе много по-трудно, отколкото би си признал. Горещи светкавици го раздираха и предизвикваха болка в слабините му. Беше време да открие какво иска, защо споменът за нея продължава да го измъчва.