Хедър Греъм - Създадена за любов

Вождът се смееше, докато Брент изкачи стълбата до колибата му. Брент му отвърна с усмивка. Не беше виждал този израз на лицето на вожда още от времето на тяхното юношество, когато младият индианец му бе подарил ловния нож на Оцеола. Като всяко малко момче, Брент изпитваше огромно желание да притежава това съкровище.

— Приятелю — подзе Червената лисица, — все още не си спечелил войната с тази жена. Битката — да, но войната — не. Опознах я добре, тя не се оставя лесно да я победиш. Прилича на нас, семинолите. Могат да ни надвият със сила, но не и да ни победят.

Брент седна на земята с кръстосани крака и се усмихна на Аполка, когато му подаде димяща чаша кафе. Изчака я да излезе и насочи вниманието си към своя приятел.

— Учуден съм, Червена лисицо, че си успял да я доведеш. Сега, когато е тук, не съм съвсем наясно какво да правя с нея.

Червената лисица повдигна скептично вежди. Не можеше да повярва, че силен воин като неговия брат Брент не знае какво да прави с една непокорна жена, особено когато жената е млада, приятно закръглена и поразително красива.

Брент се засмя, но когато заговори, гласът му прозвуча мрачно:

— Не се притеснявай, Червена лисицо, смятам да довърша някои неща, които започнах с нея, но после какво? Иска ми се да й извия врата и да я насиня от бой, но…

Червената лисица го прекъсна, като изсумтя презрително:

— Но не можеш да направиш това с жена, приятелю. Кажи ми, какво ще стане, ако я предадеш на твоите висшестоящи?

Брент отпи от горещото кафе от цикория и сви рамене.

— Нищо особено, Червена лисицо. Жени-шпиони са били хващани и от двете страни на линията Мейсън-Диксън. Изглежда и янките са толкова галантни, колкото южняците. Най-лошото, което се е случило на жена, е било кратък престой в затвора. Знам, че и това не е никак приятно. Ранените умират като мухи в затворите и на Севера, и на Юга.

— По-добре човек да умре на бойното поле — тихо произнесе Червената лисица.

Брент замълча. И двамата помнеха как Оцеола се бе разболял и умрял във Форт Молтри. Гордият вожд бе свършил в затвора. Навремето Червената лисица дори не можа да се присъедини към семейството на баща си — беше негов незаконен син и затова правителството не му обърна внимание. Брент го бе помолил да се намеси, но Джъстин Маклейн не успя да постигне нищо. По това време антииндианските настроения бяха твърде силни. Джъстин опита всичко. Не забрави, че Оцеола бе пощадил сина му и се бе грижил за него като за член от семейството, докато го бе върнал в плантацията „Южни морета“.

Самият Брент също никога нямаше да забрави Оцеола. Силните красиви черти на вожда бяха завинаги запечатани в паметта му. И сега го виждаше както преди много години — възседнал коня си, да се приближава към мястото, откъдето Брент наблюдаваше разрухата на някогашното селище на плантатори южно от Миканопи. Плантаторът, когото Брент бе дошъл да посети, бе мъртъв, а голямата му красива къща — изгорена до основи.

На този ден през 1835 година Брент беше само петгодишен и не знаеше, че правителството на Съединените щати е анулирало всички договори, подписани с индианците от Флорида. Не знаеше, че белите нямат намерение да спазват каквито и да било договори, а само искат да изтикат индианците в резервати далеч на запад. Не знаеше, че много заселници се отнасяха към индианците като към дивеч.

Знаеше само, че към него се приближава човек с мъдри, тъмни очи, възседнал петнист кон. Тъмнокож мъж с превръзка на челото, в която бе втъкнато перо. Индианец. Брент бе измъкнал джобното си ножче и се бе приготвил за бой.

Оцеола бе спрял пред него и те дълго се гледаха втренчено — изплашеното дете и вождът, вече натрупал мъдрост, макар и млад на години. Най-после Оцеола бе проговорил.

— Остави ножа, момче. Ти притежаваш смелостта на истински боец. Но Оцеола не воюва с деца.

Оцеола бе сложил Брент да седне пред него на петнистия кон и го бе завел в лагера на семинолите. Бе изпратил съобщение на родителите му, но Брент остана няколко месеца при индианците, преди баща му, Джъстин Маклейн, да дойде да го вземе.

Това беше преди повече от двайсет и пет години. Войните с индианците бяха продължили, Оцеола не бе вече жив. Семинолите и микасуките се бяха съпротивлявали срещу прогонването на индианците в резерватите на запад, но белите ги изтикваха все по на юг и по на юг, докато стигнаха тук — на територията Евърглейд. Никога не се предадоха, никога не се оставиха да ги победят. Бяха се научили да изкарват прехраната си сред негостоприемното блато. Познаваха го така, както белият човек никога нямаше да го опознае.