Хедър Греъм - Създадена за любов

— Още веднъж ти благодаря, приятелю — каза той на Червената лисица. — Утре сутрин ще реша какво да правя с нея.

Индианецът се засмя многозначително.

— Приятен сън, Нощен ястреб. Няма да те безпокоим.

Брент се спусна по стълбата. Закрачи с широки и решителни стъпки към колибата със залостената врата. Мускулите му се свиха от напрежение и той здраво стисна челюсти.

Кендъл крачеше из тясната колиба разтревожена, почти на ръба на истерията.

Беше победена. Когато я заведоха на реката, за да я изкъпят, вече нищо не я интересуваше, чувстваше се като човек, който е бил толкова дълго болен, че всяко движение е болка за него. Трябваше да й помагат като на дете. Тя нямаше сили да се възпротиви, докато се занимаваха с косата й. Пък и имаше ли смисъл? Дори да беше се отървала от усърдните индианки, какво щеше да прави? Да избяга? Да, щеше да избяга и… пак да затъне в тинята.

Не беше покорна, а по-скоро — изпаднала в шок. По обратния път се движеше все така механично. Изпитваше глад и щом изяде вкусното еленско месо, оставено в колибата, силата й се възвърна и тялото й се съживи.

Но от това не й стана по-добре. Никога в живота й не я бяха били. И въпреки че бе изтърпяла и по-лоши неща, да я напляскат като малко дете й се струваше по-унизително от това да я ударят в момент на гняв. Мразеше го, искаше й се да му избоде очите. Но знаеше, че е в капан. Нямаше как да избяга, нямаше къде да отиде. Можеше само да крачи из колибата и да се тревожи, а напрежението й растеше в очакване на мъжа, който бе убеден, че го е съблазнила, за да причини смъртта му.

Арогантно копеле! — помисли си тя и злобно ритна чамовата стена на своя затвор. Как смее да допуска, че смъртта му заслужава толкова висока цена!

Тръпка премина по стройното й тяло, докато крачеше. Щеше да я убие. От удара бе изгубил съзнание и го бяха хвърлили в ледените води. Без съмнение щеше да я убие.

Но вече бе имал възможност да го направи. Можеше просто да стои и да гледа как тинята свършва работата вместо него. Но не, гневът му беше твърде силен. Така бе казал. Смяташе да довърши започнатото. Означаваше ли тази заплаха, че смята да я изнасили? Доста глупаво за мъж, който вече бе получил от нея повече от всеки друг. Гореща червенина се надигна в нея и обагри бузите й. Искаше й се да го разкъса, но си спомняше с отвратителна точност как се почувства, когато той я докосна, колко прекрасно и мъжествено изглеждаше загорялото му мускулесто тяло, как докосването на горещата му пулсираща мъжественост едновременно я изплаши и възбуди. Той се бе отнесъл към нея с огромно внимание, беше я докосвал толкова чувствено и изкусно, че тя с дива страст бе пожелала да задоволи глада на тялото си.

Но тогава той не я мразеше. И тя не го презираше.

Студената тръпка се спусна й като снежна лавина. Сега нямаше да е внимателен. Щеше да се отнесе към нея като към боклук, от който трябва бързо да се отърве.

Бе способен на жестокост, тя го усещаше.

Кендъл изведнъж спря, сви дланите си в юмруци и яростно заудря стената. Да го вземат дяволите! Да гори вечно в ада! Той вече бе започнал отмъщението си — беше я оставил да се тресе от ужас и тревога пред неизвестното!

Какво ли щеше да й направи? Да я бие, да я унижава?

Почти истеричен смях бликна от устните й. Нищо не можеше да бъде по-лошо от онова, което вече бе изтърпяла. Но тя всеки път оцеляваше. Каквото и да казваше или правеше с нея Джон Мур, тя винаги вдигаше гордо глава и го пронизваше с хладно превъзходство. Така бе оцеляла.

Но този човек не беше Джон Мур.

Беше млад, мъжествен и силен и изпепеляващата заплаха в стоманените му очи я предупреждаваше, че той е човек, който нямаше да я пощади, след като бе открил, че го е използвала. Пък и искаше да довърши това, което тя бе започнала.

Напрежението, което растеше в стомаха й, я покоси, стаята се завъртя пред очите й като сива мъгла и тя протегна ръце да се подпре на стената, за да не падне. Не, този път той нямаше да е страстен и нежен любовник. Единственото му желание щеше да е жестоко да си отмъсти.

— Трябва да говоря с него! Трябва да му обясня. Да го убедя, че не съм искала да му сторя нищо лошо — произнесе тя гласно.

Това беше трудна задача. Но тя ще седне и ще чака търпеливо. И ще помни, че никой не може да я победи, че ще оцелее, че можеха да я обиждат, но никой не можеше без нейно позволение да стори нещо на сърцето, душата и волята й.

Отпусна се на пода и стисна зъби, когато все още болезнената плът докосна твърдото дърво. Очите й се напълниха със сълзи от болка и унижение.