Хедър Греъм - Създадена за любов

Искаше да му каже, но не можеше. Думите не искаха да преминат между треперещите й устни.

Всичко, което можеше да направи, бе да лежи неподвижно. Той стана и решително започна да се съблича — изправи се висок срещу нея, а загорелите му рамене блестяха под тънкия сноп светлина, който се процеждаше през прозореца в дъното на колибата. Сивите му очи бяха тъмни и бурни като нощното море.

Вкаменена, тя го гледаше как пристъпва, как се навежда бавно към нея, тялото му — гъвкаво и мускулесто като на пантера. Той я придърпа към себе си и почна да разкопчава роклята й. Дрезгаво простена от нетърпение, платът не издържа на натиска му и се разкъса.

— Брент… — най-после устните й изрекоха името му, но не успя да каже нищо повече. Затвори очи, а ръцете му докоснаха кръста й, решително погалиха плътта и свалиха пликчетата — единствената дреха, останала на нея.

Тялото му се надвеси над нея. Тя усети нажежена сила. Стегна се, когато коляното му рязко разтвори бедрата й, но дори сега не успя да проговори. Той беше над нея, очите му търсеха нейните. Тя отвърна погледа му, но не можа да каже нищо.

Затвори очи, а устата му отново докосна нейната. Беше нежна милувка. Езикът му облиза устните й. Устните му стигнаха до брадичката й, влажната му, топла уста докосна ухото й, зъбите му нежно го стиснаха. Целувките му възбуждащо бродеха по тялото й. Докоснаха шията, намериха ключицата, после отново се върнаха на устните й.

Времето, разумът, животът… — всичко като че ли избледня, отдалечи се и се преобърна. Сякаш отново беше онази нощ в Чарлстън. Спомените за неговото докосване бяха толкова ясни, толкова приятни. Той я беше заплашвал, беше я предупреждавал, че ще отмъсти, беше водил вътрешна борба със себе си, а тя бе мълчала през цялото време. Сега всичко това вече нямаше значение. Ако е искал да я нарани, той не бе успял. Защото само я съблазни. Целувката върху устните й я оставяше без дъх и без сили да се съпротивлява. Неудържимото движение на езика му донасяше със себе си бурна сладост, изгаряща топлина, която изпълваше цялото й тяло.

Той я целуваше, обхванал гърдата й с ръка. Целуваше я, галеше, докосваше… опияняваше. Изведнъж тя усети, че загорелите му пръсти се вплитат в нейните.

Но това не бе всичко…

Тя чу тих звук. Лек вик, стенание. Идваше от нейните устни. Все още беше нежно, но здраво хваната, докато той продължаваше… отмъщението си. Изгарящите милувки на устата му покриваха тялото й, грапавият връх на езика му се плъзна по втвърдените зърна на гърдите й и като течна лава обиколи долната извивка. Тя трепереше, извиваше се, опитваше се да избяга от сладките усещания, които обхващаха цялото й същество при допира му, напрягаше се да освободи ръцете си, да се извие, да се движи.

О, отмъщение! Той щеше да е безмилостен. Пръстите му останаха здраво сплетени с нейните. Дяволските атаки на целувките му ставаха все по-интимни. Силата и здравината на тялото му я караха да се разтваря. Горещата, разтапяща съблазън на неговите докосвания и милувки покриваше голата невинност на плътта й, мокреше корема й, оставяше съскащи искри по бедрата, докато намери сърцевината на желанието й. Нито изплашеният вик, който се изтръгна от нея, нито дивите конвулсии, които я обхванаха, можеха да го отклонят от намеренията, от желанието му… От отмъщението му.

Тя искаше да умре. Мислеше, че вече е умряла, че скоро ще умре. Нощта бе избухнала в звезди, в мрак и отново в звезди. Задърпа отчаяно пръстите си, за да се освободи… или да докосне непознатата магия, която искреше така близка и така неразгадаема. Тя извика, извика името му…

Той беше там, върху нея, а устните му — върху нейните. Възпламенен, вкусваше силата на страстта си. Ръцете й бяха свободни — смътно осъзна тя. Също толкова смътно почувства промяната в него, внезапното му напрежение. Усети го — горещият връх на неговата мъжественост бе пред дверите й като нажежено острие. Господи… беше толкова възбудена, не си беше помислила, че…

Изведнъж магията бе изместена от пронизваща болка. Сълзи изпълниха очите й, опита се да не изкрещи, но от устните й се изтръгна стон и тя инстинктивно се изви, за да избегне нападението.

Не можеше да избяга. Усещаше го. Бяха стигнали твърде далеч. До края.

— Кендъл, по дяволите, Кендъл, малка глупачке, трябваше да ми кажеш, че ти… че ти никога… — дрезгавият му, смаян глас заглъхна, но дланите му обхванаха лицето й и я накараха да го погледне. В очите му се четеше учудване и сива буря бушуваше в тях.