Хедър Греъм - Създадена за любов

— Сега спомняш ли си? — с пресипнал глас пошушна той, хвана косата й и наклони главата й назад, за да срещне погледа й. — Ето… това. Помниш ли, любима моя? Красотата, копнежа, които се надигат в теб и молят за ласки и засита. Кажи ми, любов моя, помниш ли?

Дали помни? Да… не… да… но това не беше спомен, това се случваше сега. Горещината и разтопяването… огънят. Кръжеше, виеше се, блещукаше в нея. Омаломощаваше я, после й даваше сила. Сладък огън, препускащ по вените й. Караше я да потръпва при допира, да се извива, да търси…

— Кендъл!

Той леко я разтърси и тя усети лудото биене на сърцето му, жилестата сила на мускулите, удивително топлата гола мъжка плът, докосваща се до кожата й. Почувства неговата мъжественост — пулсираща, жива, нажежена дамга. Тя навлажни устни и… я докосна. Нова вълна от удоволствие се разля по нея, когато той простена и я понесе към брега.

Любиха се с нова страст. Бурята, която се надигаше в него, вилнееше неудържимо. Но сред мълниите и гръмотевиците той успяваше да вкуси насладата от нейната трескава прегръдка. Гъвкавите крака го обвиваха, женствените бедра се надигаха да се слеят с настоятелните му тласъци.

Дива, чувствена, красива. Слънчев проблясък в сгъстяващия се мрак…

Нямаше друга жена като нея. Той можеше да преброди стотици морета, да спре в хиляди пристанища. Но винаги щеше да се връща при нея.

Държеше я в обятията си, тръпнещ след изригването на вулкана от любов и удоволствие.

А тя лежеше до него, въздишайки, сгушена в прегръдката му.

Останаха така доволно притихнали, докато Брент усети, че тя потръпва.

— Най-добре да се облечем — нежно я подкани той. Тя поклати глава.

— Не, Брент. Искам да си измия косата. И после…

— И после?

— Искам пак да се любим. Няма да бъдем сами чак докато стигнем вкъщи.

Той се засмя тихо и стана. Помогна й да се изправи.

— Надявам се, че напълно съм възстановил спомените ти.

— О, да — промълви тя и клепките с цвета на нощта се спуснаха върху порозовелите бузи. Обърна му гръб и забърза към водата. Той хвана ръката й и я спря. Тя остана със сведени очи, а лицето й руменееше все повече, защото знаеше, че той я оглежда от глава до пети.

— Кендъл, красива си. Не се крий от мен. Дай ми малкото, което имаме.

Тя се хвърли към него, обви ръце около гърдите му и притисна буза към мускулестата, покрита с косъмчета плът.

— О, Брент, толкова те обичам!

Притисна го за миг към себе си, после се изтръгна и се втурна към водата.

Той я последва с усмивка, помогна й да си измие косата, и настоя тя също да му помогне.

После отново се любиха, бавно, с наслада, изследвайки телата си с жарки целувки, откривайки отново оттенъците на удоволствието и дълбоката интимност на любовта без свян и задръжки. Пламъците на тяхната страст ги топлеха под есенната луна, огънят на любовта гореше ярко в тъмнината.

Брент беше толкова изморен, че сънят го пребори. Но само след минута се надигна:

— Хайде, любима. Наистина ще настинем, ако не се приберем скоро. Искам да заведа хората в гората, където е по-сигурно.

Кендъл се размърда с неохота. Усмихна се тъжно, но се надигна и лениво се остави да я облече. После закопча униформата му и го прегърна през кръста. Облегна се на него и той я поведе в мрака.

Спокойствие и разбирателство цареше между тях. Споделено щастие и покой. Кендъл знаеше, че ще преодолее всички несгоди, докато Брент съществува…

Чудото на нощта изведнъж бе разбито от тревожен вик.

— О, господи! Господи, помощ!

После се чуха стъпки, тежки стъпки между боровете.

— Брент! Къде си? Ела бързо. О, боже! Брент!

— Идвам! — извика Брент. Кендъл усети, че тялото му настръхва от напрежение. Той стисна ръката й и те затичаха между дърветата, а страхът запрепуска по вените им.

Джо Маршъл едва не се блъсна в тях, когато излязоха от гората.

— Капитане, нещо става с Танер. Майорът сега е при него. И на другите момчета им е лошо.

Брент стисна още по-силно ръката на Кендъл и я повлече след себе си.

Върнаха се във фермата навреме, за да видят как Танер се гърчи на стълбите. Брент пусна ръката на Кендъл и приклекна до превиващия се човек. Вик раздра гърлото на Танер, в адските си мъки той молеше Бога за помощ.

— Танер — започна Брент, опитвайки се да спре спазмите на страдащия войник. Но изведнъж Танер отново изкрещя и се вкамени. Завинаги. Брент и Бю гледаха мъртвия с невярващи очи. После Бю затвори клепачите над изцъклените му очи, който отразяваха последната агония на живота дори след като смъртта беше убила болката.