Хедър Греъм - Създадена за любов

— Радвам се, че те виждам отново, Бю. Това ли са твоите приятели?

— Да, госпожо — отвърна Бю. — Предупредих ви, че сме доста.

Безцветните очи на старицата огледаха групата, но усмивката й си остана все така любезна и гостоприемна.

— Толкова е хубаво човек да има гости. Колкото повече, толкова по-добре. Хайде, влизайте всички. Цяла сутрин готвя за вас с най-голямо удоволствие!

— Благодаря ви, много мило от ваша страна, госпожо.

— Казвам се, мисис Хънт, младежо. Хана Хънт.

Бю посочи поред всички и каза имената им. Хана Хънт кимаше на всекиго, после се отмести от вратата и с жест ги покани да влязат. Бю тръгна по входните стълби, но се спря разколебан и тихо каза:

— Редник Танер, сержант Маршъл, заставате първи на пост. Хъдсън и Лауъл ще ви сменят след малко.

Ароматите, които долитаха от къщата, подлудяваха Кендъл. Но щом последва Бю, някакво шесто чувство я накара да спре и да се обърне. Брент гледаше към къщата и в очите му се четеше озадачение, лицето му беше напрегнато.

— Какво има, Брент? — попита го тя.

Той трепна, после сви рамене.

— Не знам, тревожа се.

— Капитане — чул думите му. Бил Танер, един от войниците на Бю, се обърна към него, — бъдете спокоен. Аз имам зорко око, сержантът — също.

— Не се съмнявам в това — съгласи се Брент. Пак сви рамене и прегърна Кендъл. — Ще хапнем ли, Кендъл?

— Разбира се! — отвърна тя с блясък в очите. Тревожеше се за Брент и внимателно го наблюдаваше, когато седнаха около голямата дървена маса в кухнята на Хана Хънт. Кендъл предложи да й помогне, но Хана настоя да си остане на мястото. Поднесе им огромни чинии с печено свинско, изобилно полято с апетитен сос, и Кендъл се отпусна, като видя, че и Брент се е успокоил. От масата се понесоха хвалби за готвачката. Кендъл беше убедена, че в живота си не е опитвала нищо по-вкусно. Хана участваше в разговора, като се оплакваше от войната.

— Едно време всеки ден трябваше да храня по десет гърла. Но после пораснаха и влязоха в армията. Едни в южната, други в северната. И сега какво ми остана? Разни войници обикалят нивите и ме крадат. Първо, ония южните генерали, Кърби-Смит и Бракстън Браг, окрадоха всичко. После дойдоха тия от Севера… — Тя изведнъж спря. — Боже, как съм се разприказвала. Щях да забравя, че съм ви опекла пай с боровинки.

Кендъл не можа да се докосне до пая. Стомахът й се беше свил от дългото гладуване, а тя вече го беше претъпкала с печено, хляб и зеленчуци. Но не искаше да обиди жената и затова с намигване отстъпи парчето си на сержанта, който седеше от дясната й страна. И той й намигна в отговор и го изяде с удоволствие.

Кендъл чу шум от местене на стол и видя, че Брент става. Той заобиколи масата и пошепна нещо в ухото на Хана Хънт.

Тя се засмя, извади нещо от едно чекмедже и му го подаде. След миг той застана зад стола на Кендъл и тя с любопитство вдигна глава към него. Забеляза, че тревогата напълно е изчезнала от лицето му. Устните му бяха извити в едва забележима усмивка, в очите му тлееше огън. Той се наведе и прошепна в ухото й:

— Хайде да се поразходим.

Дръпна стола й, тя стана, като се чудеше какво ли е намислил. Брент учтиво се извини и я хвана за ръка.

— Хъдсън и Лауъл след малко ще ви сменят — каза Брент на Маршъл и Танер, като минаваха покрай тях.

— Добре, капитане — отвърна Бил Танер. — Тази добра жена ни донесе пай тук отвън.

— Да. — Джо Маршъл избухна в смях. — И Танер изяде и моето парче. Една хапка не ми остави.

— Ама ти каза, че искаш първо да ядеш печено! — възрази Бил.

Кендъл се засмя. С две години по-млади от нея, и двамата вече бяха войници. Тя се радваше, като ги гледаше как се шегуват след всички страдания, които бяха преживели.

— Къде отивате, капитане? — попита Танер.

— На разходка зад къщата — отвърна Брент. — Искам да се насладя на залеза с пълен стомах.

— Къде отиваме всъщност? — попита го Кендъл след миг когато навлязоха в боровата гора зад къщата.

Той я погледна и стисна ръката й.

— Отиваме да видим залеза.

Пред тях изникна поточе, чието ромолене беше като лека и приятна музика за ушите им в прохладната вечер. Боровете се полюшваха зад тях, а слънцето хвърляше златни отблясъци в бълбукащата вода.

— О, Брент! Колко е красиво! — ахна Кендъл, отскубна се от него и се затича към ручея. Потръпна от удоволствие като взе студената вода в шепите си и наплиска лицето си.

— Да — тихо продума той. — И аз си мислех, че ще е красиво.

Кендъл усети дрезгавината в гласа му и се обърна смутена. Лицето му отново беше напрегнато, очите — потъмнели. Многозначително обхвана тялото й с поглед. Видя тревогата й и се усмихна. Приклекна до нея и извади нещо от джоба си. Бавно разтвори пръсти и й го поднесе като подарък. На дланта му лежеше калъп сапун.