Хедър Греъм - Създадена за любов

— А аз така се страхувах, че не ме обичаш… че няма да можеш да ме обичаш след онова, което направих.

— След като опря нож в гърлото ми? — тихо попита той. — Бях много ядосан. Ти ме надхитри, любов моя. И наистина доказа своето. Накърни достойнството ми. Но не уби любовта, която изпитвам към теб. Нищо не може да я убие. Тогава бях обзет от страх и егоизъм. Не можех да бъда при теб и да те защитавам. — Млъкна, погали косата й и сгуши главата й до гърдите си. — Кендъл — най-сетне промълви той с нисък и замислен глас, — намираме се в голяма опасност. Трябва да изминем дълъг път, преди да стигнем вкъщи.

Вкъщи… Той имаше предвид Флорида, но Кендъл не възрази. Чарлстън вече не беше неин дом. Отдавна. Също и Ню Йорк. Виксбърг беше само временно убежище.

— Как ще стигнем? — попита тя.

— Ще вървим на юг през Илинойс. После по пътя към границата между Кентъки и Вирджиния. Съюзът е завзел по-голямата част от Кентъки, но населението поддържа Конфедерацията. Всичко е много рисковано. Ще трябва да вървим пеш и да избягваме главните пътища. Кендъл, помни, че всеки, когото срещнеш, може да те убие или да те предаде на властите.

Пеш… от Илинойс до Вирджиния. Не можеше да повярва, че ще успеят да извървят цялото това разстояние, но… нали също не вярваше, че ще им се отдаде да избягат от Кемп Дъглас.

— Брент?

— Хм?

— Травис ли ти помогна да се озовеш в Кемп Дъглас?

Той дълго се колеба, после отвърна:

— Да. Ние го подмамихме навътре в морето край островите Кийс. После аз предадох кораба на Чарли, а себе си — на Травис Деланд. Трябваше да бъда заловен.

Кендъл усети как по тялото й се разлива тръпка. Топлите лъчи на слънцето я галеха, но тя беше убедена, че топлината идва от допира до Брент… и от нежно изречените му думи.

Беше оставил кораба си, хората си, Конфедерацията и беше дошъл за нея.

— Благодаря ти, Брент — промълви тя, взе ръката му, която почиваше върху кръста й и я поднесе към устните си. — Безкрайно много ти благодаря.

Изведнъж в очите й се появиха сълзи.

— О, Брент, не бива да ме прегръщаш. Не бива да се доближаваш до мен. Може да хванеш въшки!

Той се засмя нежно, закачливо и прогони страховете й.

— Кендъл, престани да плачеш. Ще намерим силен сапун и всичко ще се оправи. Сега си почини, любов моя. Щом се мръкне, ще трябва да вървим бързо. Джон Мур ще вдигне на крак цялата войска на Илинойс, като разбере какво се е случило.

Джон… той се намираше някъде далеч в съзнанието й, животът с него беше далеч във времето, а тя едва не се беше предала на смъртта заради него. Ала сега сред войната и кръвопролитията беше щастлива. Лежеше мръсна и изтощена в една гора на територията на Съюза, но топлината на слънцето никога не й се беше струвала по-приятна и тя никога не беше изпитвала такова удоволствие да лежи на тревата и да усеща прегръдката на мъж.

Каквото и да се случеше в бъдеще, тя щеше да носи в сърцето си спомена за този миг и опияняващата наслада от това, че Брент е рискувал всичко за нея.

— Кендъл?

— Да, Брент.

— Дължим свободата си на твоя приятел Деланд.

— Знам. — Кендъл се намести върху рамото му. — Брент, ако тази война някога свърши, бих искала вие двамата да станете приятели.

— Войната ще свърши, Кендъл. Сега заспивай.

Кендъл затвори очи. Искаше да говори с него за още толкова много неща. Да му каже, че ужасно съжалява за баща му и се радва, че брат му е добре. Искаше да разбере как са Ейми и Харолд Армстронг, какво правят Червената лисица, семинолите и микасуките. Но беше съсипана от умора и съзнаваше, че ще трябва да се придвижват бързо през нощта, за да избегнат клопките, които Джон можеше да им постави.

Щяха да имат много дни, през които да говорят. И някога тя щеше да възвърне способността си да мечтае. Да мечтае за времето, когато ще бъде чиста и достатъчно силна да протегне ръка и да го докосне с любов.

Но засега щеше да си отдъхне в силата на прегръдките му, в подслона на неговата обич.

Брент набеляза строга програма — трябваше да изминават по двайсет мили на ден. Най-важното бе да оставят зад себе си територията на Съюза, особено Илинойс.

Кендъл не си беше представяла досега, че един щат може да бъде толкова огромен. Вървяха през нощта, почиваха през деня, а сякаш нищо наоколо не се променяше. Избираха обиколни пътища, за да избегнат градовете и селата, и понякога изминаваха много ненужни мили, за да не се натъкнат на ферми.

Всяка сутрин когато зората се пукваше, Кендъл изтощена потъваше в дълбок сън. Брент се тревожеше за крехкото здраве на групата, но знаеше, че не трябва да спират.