Хедър Греъм - Създадена за любов

На Коледа, когато тя почти заспиваше, Брент най-после дойде при нея. Тя се стресна, щом ръката му докосна рамото й. Гърбът й инстинктивно настръхна и тя се обърна към него с присвити, искрящи очи.

Той сложи пръст на устните й и прошепна „шт“, като посочи спящите мъже зад себе си, които се бяха сгушили край огъня. Подаде й ръка да стане и я заведе навътре в пещерата, където скалата беше образувала усамотено кътче.

Кендъл понечи да каже нещо, но успя да изрече само името му, преди устните му да я целунат и ръцете му да я обгърнат.

По-късно се чудеше как се бе оставила така лесно да я съблазни. Силните настойчиви ръце вещо съблякоха дрехите й, дръзките целувки я оставиха без разсъдък. Плътта й пламна до неговата плът, удоволствието от допира на голото му тяло беше опияняващо. А сърцето й нашепваше, че щом е дошъл при нея, значи й се извинява. Тя беше готова да му прости, с радост да посрещне докосването му — пламъка на любовта. Когато той навлезе в нея, тя усети, че се превръща в лава, че става част от него и той може да моделира податливото й тяло според волята си, да дърпа конците като опитен кукловод. Той шепнеше заповедите си и тя се подчиняваше — въртеше се, извиваше се, прегръщаше го, напълно покорна и готова да изпълни желанията му. Той я доведе до върха на удоволствието, отдръпна се и я обсипа с целувки. Като я извиваше както му хрумне и прокарваше влажни устни от гръбнака към бедрата й, той я накара да изпадне в екстаз от въздишки. После отново се сля с нея, отново я увлече в трескавите пламъци, в неудържимото избухване на страстта.

Тя лежеше до него и придърпваше роклята към себе си, неочаквано усетила студа, който той бе прогонил.

— Брент — лениво прошепна тя, потърка бузата си в гърдите му и зарови пръсти във влажната плетеница от косъмчета. — Много се радвам, че най-после си проумял правотата ми. Мъчно ми беше като…

— Какво? — рязко я прекъсна той.

Тя повдигна глава и го погледна доверчиво.

— Приемам извинението ти.

— Какво извинение? — избухна той и присви тъмносивите си очи. — Все още с удоволствие бих ти дръпнал един…

— Какво? — този път тя го прекъсна със студен глас.

— Ти можеше да убиеш всички ни. Наистина се държа като глупачка и всеки път, когато се сетя, кръвта ми закипява. Най-добре да не ми споменаваш повече за това.

— Да не споменавам! Наглец! Защо тогава се любиш с такава глупачка!

Кендъл гледаше как тъмносивите очи стават жестоки и студени, а кестенявите клепки се надвесват над тях. Виждаше как пулсът му гневно бие под златистите косми на брадата.

— Някои потребности — изръмжа той — нямат нищо общо с наивния женски мозък!

Кендъл се стегна и усети, че я обзема нов пристъп на ярост. Не успя да сдържи гнева си, скръцна със зъби и замахна да го удари. Той улови китките й, но не достатъчно бързо, тъй че ноктите й оставиха следи по бузата му.

— Кендъл — предупредително изсъска той, — не се впускай битка без никакви оръжия. И не давай това, което не би искала сама да получиш.

— Капитан Маклейн — с леден глас произнесе тя и се освободи от ръцете му, — струва ми се, че сте прав. Наистина сглупих в отношението си към вас. Аз не съм храна, която съществува за утоляване на глада ви. Боя се, че тъпият ми мозък е част от моето тяло.

— Кендъл, ти си чувствена жена. Не смятам, че несъгласието ни по някои въпроси е станало причина да не изпиташ удоволствие с мен.

— Добре! Брент, ти си съвсем прав. Любенето е като яденето, нали така? Каквото и да се случва, ние всички се нуждаем от храна и вода. Досега не мислех така. Но съм сбъркала, че те обичах. Щом съм чувствена, ако изпитвам потребност, поне имам избор за разлика от теб. Тук има още трима мъже.

— Престани да говориш като курва!

— Пък и Бю се държи много по приятно от теб. Защо ми трябва да…

Пръстите му се впиха болезнено в косата й.

— Какво? Войната не ти стига, а? Иска ти се да ни видиш двамата с Бю хванати за гушите?

Кендъл поклати глава и затвори очи.

— Не — прошепна тя.

Той пусна косата й и, разтреперан, нежно я прегърна.

— Съжалявам, Кендъл. Не исках да кажа това. Заболя ме, когато ме нарече наглец и исках да ти го върна.

Плачеше й се. Беше толкова хубаво да усеща нежността му, да докосва душата му. Да чува шепота му…

— Ако можеше само да не се бъркаш в нещата, които не те засягат — замислено промърмори той. — Когато не знаеш какво вършиш, наистина се държиш глупаво, Кендъл.

Тя решително се отдръпна от него.