Хедър Греъм - Създадена за любов

— А после?

— После, ако мога, ще те заведа вкъщи.

— Къде е това „вкъщи“, Брент? — тихо попита тя. Въпросът го накара да млъкне за миг. „Саут Сийз“ вече не съществуваше. Вкъщи беше всичко на юг от Тенеси.

— При Ейми — уморено отвърна той. — Кендъл, твърде изтощен съм, за да споря.

Тя въздъхна.

— Аз не споря, Брент. Само попитах.

Не възрази, когато той я поведе към малката палатка, която им предложиха за през нощта.

Беше щастлива да лежи до него, да посреща любовта му отново и отново, въпреки че единствените разменени думи бяха настойчивите страстни слова. Раздялата беше станала част от живота им през тъжните години на войната.

Сутринта Брент я изпрати до фургона, който щеше да я закара в Ричмънд. Без да каже дума, той се качи заедно с нея. Наведе се и й прошепна:

— Кендъл, чакай ме в Ричмънд. Стой там, където те изпращам.

Тя иронично се усмихна.

— Къде другаде мога да бъда, Брент?

— Никога не знам и това постоянно ме тревожи.

Кендъл сведе мигли.

— Ще стоя там, Брент. Обещавам.

Изплющя камшик и фургонът се раздруса. Конете потеглиха в лек тръс. Дрезгавият му шепот докосна ухото й.

— Обичам те, Кендъл. — Отдръпна се назад, за да я погледне, и видя, че напиращите сълзи придават на сините й очи виолетов блясък. — Независимо, че си глупава жена — добави той с дяволита усмивка.

Тя опита да се усмихне, но не успя.

— И аз те обичам, въпреки че си наглец.

Той я целуна, наслаждавайки се на последната любовна милувка на пухкавите й устни. После ловко скочи на земята, макар фургонът да бе в движение. Очите й бяха приковани в него. Прелестно сини. Тъжни и смирени. Но в тях той прочете любов… и силен дух, който щеше да живее вечно.

Остана загледан след фургона, докато той изчезна в блясъка на утринното слънце.

Март, 1864

Брент не дойде веднага в Ричмънд. Въпреки че й беше мъчно, това не беше изненада за нея. Най-после бе опознала Брент добре и когато пристигнаха вести, че янките планират настъпление от Джаксънвил към столицата на Флорида, Кендъл не се учуди, че морският капитан се е отказал от морето и заедно със Стърлинг е запрашил на юг, за да се бие по суша.

Ако не го обичаше толкова силно и не се тревожеше, че някой куршум може да си пробие път към храброто му сърце, тя би проумяла напълно какво го тласка към боя дори когато нито честта, нито военният му чин го задължаваха.

Вече три години се биеше във войната, но почти не бе имал възможност да помогне на своя роден щат. Двамата със Стърлинг бяха получили специално разрешение да участват в битката при Олъсти. Кендъл прочете във вестниците за победата на южняците и изпита щастие заради Брент. Столицата Талахаси беше спасена и докато войските на Юга претърпяваха поражение след поражение, Флорида бе извоювала вълнуваща победа. Тя си представяше колко доволен е бил Брент и се чувстваше близо до него, защото знаеше какво е да се биеш от сърце.

Получаваше писма от него. Нейната участ не беше по-лоша от участта на която и да било друга жена от Конфедерацията. Някои не бяха виждали съпрузите си откакто войната бе започнала, а други нямаше да ги видят никога вече.

Кендъл поне беше в Ричмънд. Варина Дейвис, първата дама на Конфедерацията, се държеше сърдечно с нея. Взе я под опеката си от първия ден, в който Кендъл пристигна. Кендъл се наслади на гореща баня, после й поднесоха вкусно ястие от риба и я поканиха да седне до камината с чаша хубаво бренди. Варина беше уредила Кендъл да получи стая в една стара странноприемница близо до Белия дом на Конфедерацията и често я канеше на обяд или на чай, за да я информира за хода на войната и за капитан Брент Маклейн.

Кендъл й се възхищаваше. Първата дама на Юга говореше с приятен глас и притежаваше достойнство. Тя бе изгубила сина си през войната. Малкото дете паднало от верандата в дома им. Кендъл бе чувала тъжни разкази как детето умряло в ръцете на баща си, как писмата и решенията за хода на войната трябвало да почакат няколко часа — само толкова време било дадено на двамата родители за скръбта им. Мислите за сина на Варина накараха Кендъл да си спомни и за едно друго дете, което беше умряло твърде рано — момчето на Червената лисица. Родителите никога нямаше да забравят ужаса, който бяха преживели, и до последния си час щяха да носят в сърцата си тъгата по изгубените си деца. Но Варина не се предаваше на мъката. Другите й деца се нуждаеха от грижи. Кендъл се радваше на многобройната челяд на семейство Джеферсън. Проумя, че тя самата много обича малките деца и копнее за свое. Знаеше, че ситуацията, в която се намира, не й позволява това — беше презряна съпруга на един мъж, любовница на друг. И все пак…