Хедър Греъм - Създадена за любов

— Кендъл — тихо промълви Лоли.

— Да?

— Не е ли странно, че Джийн умря, а Джон — не.

— Да, странно е, Лоли. До скоро виждане — добави Кендъл.

Лоли се усмихна и помаха с ръка.

Кендъл мислеше само за семейството си, когато се качи на влака за Ричмънд. Не забеляза, че по пътя имаше много войници, които изглеждаха разтревожени.

Въпреки песимизма си по отношение на войната, тя не разбра, че нещо не е наред чак докато не пристигна в странноприемницата и не откри, че Варина Дейвис се е опитвала да се свърже с нея. Освежи се и веднага забърза към първата дама на Конфедерацията.

Посрещна я черен иконом и я заведе в стаята на Варина.

— О, Кендъл, скъпа! — Гласът й, както винаги, беше нежен и мелодичен. Но гласът на Варина щеше да си е все така нежен и изискан, независимо дали се готвеше да й каже, че денят е прекрасен, или да й съобщи, че янките са завзели Ричмънд. Тя наистина беше възхитителна жена — изтънчена, благовъзпитана, любезна и изпълнена с достойнство.

— Какво се е случило, Варина? — попита я Кендъл. Варина не отговори веднага. Усмихна се и се приближи към нея, а кринолинът шумолеше под сребристата коприна на роклята й.

— Най-напред, скъпа, да ти кажа, че отново ще напусна града. Онзи ужасен генерал Грант настъпва към нас. Трябва да ти съобщя и нещо, което се опасявам, че ще те нарани. Капитан Маклейн беше тук по време на отсъствието ти. Той се надяваше да те намери тук, а също и да поеме командването на кораба си. Но лейтенант Макферсън още не се е върнал. Той отново беше изпратен в Лондон. О, само ако англичаните пожелаеха да се намесят и да ни предложат помощта си! Но това е невъзможно. Капитан Маклейн се присъединява към отряда на брат си. Затова смятам, че за теб ще бъде най-добре да напуснеш Ричмънд заедно с мен.

— О, не! — прекъсна я Кендъл и усети, че кръвта се отдръпва от лицето й и го оставя бяло като сняг. — О, не! Брент е бил тук, а аз…

— Всичко е наред, скъпа. Той беше в болницата и разбра, ти си отишла да погостуваш на семейството си…

Варина млъкна, защото Кендъл се изправи рязко.

— Но аз му обещах да бъда тук.

— Кендъл, ние сме във война. Сигурна съм, че капитанът те разбира.

Кендъл енергично поклати глава.

— Трябва да го намеря. Знаеш ли къде отиде?

— На север, по железопътната линия към войската на Ли, но ти не можеш да тръгнеш след него, Кендъл. Околността е пълна с янки.

— Трябва да отида! Трябва! Моля те, Варина! Ако можеш, помогни ми. На всяка цена трябва да го настигна.

Варина въздъхна.

— Президентът Дейвис няма да е доволен. Но добре. Ще разбера кога тръгва следващият куриер и ще уредя да тръгнеш с него. Ще се наложи да пътувате бързо по черни пътища, Кендъл. Важно е писмата от съпруга ми да стигат до генерал Ли колкото е възможно по-бързо.

— Повярвайте, мисис Дейвис, вече съм свикнала с черните пътища и опасностите по тях!

Кендъл и капитан Мелбърн, куриерът, комуто бяха поверени писмата на президента до генерал Ли, пристигнаха в лагера на войската след два дни. Кендъл отново беше поразена от вида на окъсаните, изгладнели войници.

Но не това беше главната й тревога в този миг. Сърцето й биеше лудо през цялото пътуване, страх и ужас я бяха обзели.

Брент й беше казал да стои в Ричмънд и независимо дали тази негова заповед беше справедлива или не, обещанието, което тя му бе дала, превръщаше отсъствието й в предателство. А миговете, прекарани заедно, бяха толкова кратки… и ценни. Тя силно желаеше да го види, но се страхуваше как ще я посрещне той. Отново и отново репетираше думите, които смяташе да му каже, докато капитан Мелбърн я водеше към кавалерията…

Веднага го забеляза. Той се беше облегнал на един дорест кон и отпиваше кафе от тенекиено канче, заслушан в разговорите около себе си. Очите му станаха наситено сиви, когато някой направи остроумна забележка. Засмя се и устните му се извиха в широка усмивка.

Изглеждаше съвсем различно от последния път, когато го беше видяла. Брадата и мустаците му бяха подстригани. Косата му се спускаше над яката, но прическата беше хубава и модерна. Униформата му бе овехтяла като на останалите войници, но въпреки това той бе съвършеният образ на офицер от Юга — мъжествен и възпитан, високомерен и галантен.

Искаше й се да го повика, името му вече беше на устните й, но тя не успя да го изрече. Изведнъж някой подсвирна. Един от мъжете я беше видял и бе изразил изненадата и възторга си.

Сивите очи на Брент се обърнаха към нея и се разшириха от учудване. Сърцето й спря да бие, докато чакаше реакцията му. Сигурно щеше да се ядоса, да я отблъсне, да се отрече от нея…