Хедър Греъм - Робинята на викинга

Кръвта се отдръпна от лицето й. Толкова му беше лесно да прочете мислите й. Тя наистина не харесваше Уилям. Все едно какво мислеше за Ерик, докосването му никога не я отвращаваше. Той беше прав. Докато само изразът в очите на Уилям беше достатъчен да я побият тръпки…

Дълги, силни пръсти помилваха ръката й. Погледът му я държеше в плен.

— Той никога няма да ви докосне, кълна се.

Въпреки това й стана студено. Думите му я плашеха и радваха едновременно.

— Бъдете напълно спокойна, защото ще го убия само ако се осмели да се приближи до вас.

Той пусна ръката й, надигна се бързо и уж между другото попита Алън къде е отишъл Уилям.

— Изпратих вест на краля, че корабите са готови за отплаване и че скоро ще поведете хората си на север. Уилям искаше да се увери, че пратеникът вече е тръгнал.

— Време е и ние да тръгваме — отговори Ерик и това беше сигнал за ставане. Мъжете се надигнаха шумно и се запътиха към изхода. Скоро Рианон остана съвсем сама на масата.

Без да съзнава какво прави, тя също изскочи и изтича навън. Оборските ратаи и слугите бяха довели конете и помагаха на воините да облекат ризниците си.

Ерик вече беше готов. Даже беше нахлупил сребърния си шлем и седеше върху белия си кон. Обърна се, защото беше усетил, че жена му е излязла от залата. Очите му, сини като норвежките фиорди, прекосиха морето от хора и спряха върху нея. Рианон се разтрепери и не помръдна от стълбата, където беше застанала. Ерик пришпори коня си, белият жребец си проби път през тълпата и спря точно пред нея.

— Е, лейди, може би този път желанието ви ще се изпълни. Ако бъда убит, веднага идете при краля, разбрахте ли ме?

Рианон преглътна конвулсивно.

— Никоя датска брадва няма да се осмели да ви посече. Вие просто ще й заповядате да се откаже.

— Слушайте какво ви казвам. Веднага да отидете при краля. — В гласа му звучеше трудно сдържан гняв. Рианон кимна и отговори с пресекващ глас:

— Ще отида при краля.

— Не мога да ви оставя войска за отбрана. Ако ви нападнат, скрийте се в гората. И без героични дела! Без летящи стрели, чувате ли! Къщата и стените бързо ще се издигнат отново. Земята винаги ще принадлежи на мен, все едно кой иска да ми я отнеме. Но вие, лейди, вие трябва да се укриете в гората, разбрахте ли ме? Нека мъжете, които останат, слугите и арендаторите да защитават стените и дома ви. Вие избягайте. Разбрахте ли ме?

— Аз…

— Разбрахте ли ме, лейди?

Рианон кимна сковано.

Внезапно Ерик скочи от коня си. Вдигна шлема си и я грабна в прегръдките си. Целувката му беше толкова настойчива, че едва не разкървави устните й. Без да съзнава какво прави, Рианон се притисна с все сила до него.

Боеше се за живота му.

Ерик я пусна рязко и бързо възседна белия си жребец. Изкрещя някаква заповед на хората си и колоната потегли. Рианон стоя на стълбата, докато прахът, вдигнат от конниците и пешите войници, отново се слегна. Едва тогава тръгна бавно към залата.

Седна пред огъня и се загледа в пламъците. Защо усещаше такава безкрайна празнота? Устните все още я боляха от целувката му.

А сърцето и беше пълно със спомени за нощите.

— Ела с мен, скъпа — проговори зад гърба й Адела и я потупа по рамото. — Най-добре е да си легнеш. Денят беше богат на събития.

Само до преди малко беше проклинала присъствието му. А сега го нямаше и къщата беше празна. Какво се беше променило през тези няколко часа? Със сигурност не беше станал по-нежен към нея!

Но той си беше такъв, въпреки прочувствените думи на масата. Ала веднага беше усетил, че тя се отвращава от Уилям, че се бои от него, и й беше предложил защитата си. Даже се беше заклел да го убие.

Да, защото тя му принадлежеше, също като белия кон. Той не позволяваше на никого да язди Александър и със сигурност нямаше да позволи на друг мъж да язди жена му, ако можеше да се изрази така…

Само една глупачка можеше да се влюби в него. Тя не го обичаше, никога нямаше да го обича…

Господи, полудяваше ли! Умората беше виновна за всичко. Изправи се бързо и устремно прегърна леля си.

— О, Адела, обичам те! И ей сега ще си легна.

— Да, миличка, знам — отговори с обич старата дама.

Наистина беше прекрасно да се пъхнеш в леглото. Но Рианон не можа да заспи. Припомни си думите на Мергуин в кухнята и си каза, че повече не може да пренебрегва едва уловимите промени в тялото си. Старият друид беше прав и тя никога вече нямаше да се съмнява в мъдростта му. Може би трябваше да каже на Ерик. Защото той можеше да падне на бойното поле и никога да не узнае, че е на път да стане баща.