Хедър Греъм - Робинята на викинга

— Утре на разсъмване ще преминем хълма. Щом се вдигне мъглата, се надявам да го видим някъде по крайбрежието.

Рианон кимна, Патрик сметна, че заекът се е пекъл достатъчно дълго, вдигна го от огъня и двамата вечеряха в мълчание. Рианон пи топъл ейл от рога му и се уви плътно в любезно предложената й наметка.

Знаеше, че момъкът няма да затвори очи цяла нощ. Чак до зазоряване щеше да бди над живота й.

Стана на разсъмване и след по-малко от час вече бяха превалили хълма. Както се надяваха, от височината се разкриваше широка панорама на крайбрежната ивица. Долината беше точно под тях. Патрик пръв видя отряда на Ерик. Викингите препускаха по една пътека в низината на много километри на югозапад. Разстоянието беше по-голямо, отколкото беше очаквала Рианон, и сърцето й заби силно, защото шансовете й стрелата да стигне до гората преди войниците не бяха особено големи. Тя повика Патрик и момъкът пристъпи към нея. Събра цялата си сила и опъна лъка си. Само след секунда първата стрела полетя напред. Двамата наблюдаваха напрегнато пътя й. След няколко мига Рианон извика от радост, защото острието се заби точно на пътеката. През следващите десет минути тя изпрати още няколко стрели.

Накрая остана съвсем без сили. Лъкът беше тежък; трябваше да се напряга до крайност, за да го опъне. Ръката й пулсираше от божа и тя се съмняваше, че би могла да изпрати и една единствена стрела повече, дори ако й се наложеше да защитава собствения си живот.

Свлече се на земята и отпусна тежкия лък.

— Всичко е наред, лейди! Сигурен съм, че ще намерят поне една от стрелите ви — окуражи я Патрик и клекна до нея. — Я вижте, войската спря! Погледнете ей там! Вече са предупредени и няма да допуснат да ги примамят в засада.

Рианон бързо скочи на крака, нови сили се вляха в умореното й тяло. Далеч под себе си видя, че ездачите наистина са спрели и са се събрали на едно място. Въздъхна облекчено, но смръщи чело, защото беше забелязала друго движение между дърветата.

— О, Божичко! — проплака тя. — Вижте, Патрик, вижте какво става! Датчаните са зад тях!

Неприятелят беше оставил отряда на Ерик да премине покрай него и сега го следваше тайно. От мястото, на което беше застанала, Рианон виждаше много добре, че пътеката води Ерик право към няколко високи скали, които трябваше внимателно да се заобиколят. Там, зад скалната стена, със сигурност чакаше засада.

— Трябва да ги предупредим, Патрик! Имате ли малко хартия и кожени върви? Бързо, помогнете ми!

Патрик веднага извади последното послание и кожените ремъци.

— Господи, та ние нямаме мастило! — изплака Рианон.

— Не се отчайвайте, лейди. Почакайте само миг. Рианон си помисли, че момъкът е полудял. Но той коленичи бързо и събра клони, суха трева и мъх. Извади от торбички та си кремък и прахан и се зае да разпали огън.

— Патрик!

— Само още малко! — Ирландецът се усмихна и измъкна от огъня обгорял клон. — Нужни са само две-три думи. Пишете с овъгления край, милейди.

Рианон веднага разбра и написа с големи букви „Зад вас!“ Когато опъна лъка, изплака от болка, но успя да изпрати стрелата и облекчено затвори очи. Помоли се на Бога, после двамата с Патрик коленичиха зад една скала и зачакаха със страх развоя на събитията.

— Намериха я! — зарадва се след малко Патрик.

— Откъде знаете? — учуди се Рианон.

— Погледнете какво правят! Не виждате ли, че се строяват в боен ред? Готови са и чакат. Когато датчаните нападнат, ще ги избият като кучета.

Слънцето се беше издигнало високо над хоризонта. По страните на Рианон се стичаха капчици пот. Двамата с Патрик можеха да проследят всяка подробност от битката. Видяха идването на датчаните… видяха и как хората на Ерик отблъснаха нападението, още преди да е започнало.

Рианон изхълца задавено. От такова разстояние беше невъзможно да се разбере кой печели сражението. Долу цареше такава бъркотия…

— Перата на шлема му все още се веят, не виждате ли, милейди? Не мога да видя много добре знамето, но съм сигурен, че това са цветовете на моя лорд.

Дърветата и храсталаците закриваха гледката. Рианон виждаше само мъртви коне и мъртви тела, но си наложи да повярва в думите на Патрик. Момъкът трябваше да знае какво говори. Едва след часове се сети, че двамата бяха прекарали целия ден на хълма. Нощта вече се спускаше над земята и образите ставаха неясни и размазани.

Всичко, което можеха да направят, беше да се молят за победа. Внезапно Рианон установи, че е останала сама. Обърна се уплашено и потърка очи, защото Патрик отново беше разпалил огъня и стоеше зад него с широка бащинска усмивка на осеяното с лунички лице.