Хедър Греъм - Робинята на викинга

Обзе я дива паника. Без да съзнава какво прави, скочи и се втурна към ръба на скалата. Щеше да се хвърли с главата надолу в пропастта. Ако си счупеше врата, толкова по-добре. Предпочиташе бързата смърт пред мъченията, на които щяха да я подложат.

Но не стигна далеч. Едва успя да се надигне, когато един от мъжете я сграбчи за косата и грубо я дръпна назад. Тъмнокосият се ухили широко, ръцете му я стиснаха здраво. Зъбите му, или поне жалките остатъци от зъби в устата му, бяха черни и отвратителни. Погледа я малко, ухилен до уши, после я блъсна на земята.

— Аз ще я взема! Първо ще бъде моя! — изкрещя той и се хвърли върху нея. Рианон веднага разбра какво й предстоеше и го блъсна с все сила, но мъжът изкрещя:

— Дръжте й ръцете, глупаци такива!

Само след секунди я бяха проснали на земята. Тя се биеше като обезумяла и хапеше когото свари, но някой я удари в лицето и пред очите й причерня. Долови тропот на копита и с облекчение установи, че той не е само в главата й. Още преди тъмнокосият датчанин да е успял да довърши започнатото, прозвуча заповеднически глас:

— Идиоти такива! Да вървим, ирландците се връщат!

— Хванахме една лисица, Йорг! Знаеш ли каква е… — започна възбудено тъмнокосият.

— И тя ще бъде първо моя, както и цялата плячка от този набег! — изкрещя му гневно ездачът. — Дай ми я! Тръгваме!

Русият я изправи на крака. Рианон замаяно си каза, че би трябвало да се бори и да избяга от тези мъже, да не допусне да се нахвърлят върху нея като вълци. Захапа ръката на русия и той се сгърчи от болка.

— Какво става? — попита Йорг, ездачът.

— Хапе! — изплака русият.

— Вържете я!

Последната й надежда изчезна, когато Йорг хвърли на другарите си няколко кожени ремъка. Очите й се напълниха със сълзи. Мъжете завързаха ръцете й на гърба и я метнаха напреки на гърба на коня. Йорг заби шпори в хълбоците на животното и препусна напред, без да губи повече време.

Препускането продължи дълго.

Рианон се опита да прецени колко време е минало. Вероятно повече от час. Не можеше да определи посоката, защото главата й бучеше, виеше й се свят, тръскането на коня й причиняваше гадене. Зарадва се, когато най-после спряха. Когато я пуснаха на земята, установи, че Йорг е на възраст горе-долу колкото Ерик, с мускулести рамене, осеян с белези, закален в безброй битки. Тъмна, сплъстена коса падаше по раменете му, но лицето му беше чисто избръснато и разкриваше дълбок белег на бузата, който го загрозяваше извънредно много. Както и останалите, той беше опръскан с кръв и изглеждаше мръсен и раздърпан.

Датчанинът сложи пленницата си на земята и я разгледа подробно. Вдигна наметката й, за да провери качеството на плата. После падна на едно коляно и огледа чорапите й. Рианон се опита да го ритне, но той сграбчи глезена й и я блъсна на земята. Мъжете избухнаха в смях.

— По всичко личи, че сме заловили благородна лейди, приятели — заключи тържествено Йорг. — Може би ще успеем да я накараме да разкрие името си. Как смяташ, Рагвадд? — обърна се той към русия.

— Тя говори езика ни — осведоми го Рагвалд. Острият тон на гласа му подсказа на Рианон, че двамата мъже са съперници.

— Така ли? Брей, значи младата лейди е образована. Дали пък не е от дома на самия Алфред? — започна да размишлява на глас Йорг. Обърна се към нея и попита рязко: — Така ли е?

Рианон се изплю в лицето му. Мъжът изрева вбесено и я сграбчи за рамото.

— Значи дамата хапе, плюе, ругае и се бие, така ли? — изрева той, обърна се и я повлече след себе си. Рианон се препъна, но успя да се закрепи на крака. Останалите мъже тръгнаха след тях, подвиквайки одобрително на водача си. Макар че напълно съзнаваше жалкото си състояние, Рианон събра цялата си гордост и тръгна спокойно след мъчителя си. Той й беше дал възможност да огледа скришом местността. Намираха се до една селска къща — трупът на селянина лежеше насред нивата. Оттатък къщата течеше буен поток, който със сигурност минаваше през скалите и се вливаше в морето. И точно към този поток я влачеше Йорг. Щом стигнаха брега, датчанинът я бутна на колене, сграбчи я здраво за косата и натисна лицето й във водата. Рианон спря да диша. Той искаше да я удави! Гърдите й се пръскаха. Ще умра, каза си отчаяно тя. Може би това беше най-доброто. Само да свършат тези нечовешки болки…

Обаче Йорг я измъкна от водата. Рианон отвори уста и жадно пое свежия въздух. Датчанинът я пусна и тя можа да се изправи, макар че краката й се олюляваха.

— Ще те опитомя, вещице — обеща коварно той и се обърна към хората си, опрял ръце на хълбоците. — Тази жена е красавица. Ценна плячка. Благодаря ви, че ми я донесохте. Коса като слънце и огън, очи като най-скъпи бисери, чувствена, зряла… Наистина ценна плячка. Кралска плячка. Щом й се наситя, ще поискаме подобаващ откуп — заключи той и се изсмя дрезгаво.