Хедър Греъм - Робинята на викинга

Никой не му отговори. След малко Йорг се обади, много по-предпазливо от преди:

— Тя произхожда от кралския дом, може би дори е роднина на Алфред. Струва много и аз смятах да искам откуп. Готов ли си да платиш?

— Ще ти дам кафявото пони — отговори спокойно Ерик.

Йорг се изплю във водата.

— Кафявото пони? Предлагаш ми кон за цяло богатство?

— Богатство! — изпухтя Ерик. — Тази жена не струва почти нищо.

— Косата й е огнена и блести като злато! — настоя Йорг.

— Злато, глупости! Ръждясала ламарина — отвърна подигравателно викингът. Рианон се обърна като ужилена, но той я стисна по-здраво, без да я поглежда в очите. — Вземи понито и готово.

— Конят ти няма никаква стойност в сравнение с жената! — развика се ядосано Йорг. — Тя е млада, гърдите й са едри и сладки като ябълки, краката дълги и гъвкави като върби.

Ерик се изсмя добродушно.

— Гърдите й висят като презрели пъпеши, приятелю, а краката й са костеливи и дървени като върбите, щом държиш на това сравнение.

— Внимавай! Тя разбира всяка дума — предупреди го Йорг.

Рианон кипеше от гняв. Ерик стоеше точно зад нея и тя не можа да устои на изкушението. Изрита го с все сила в глезена. Нали беше пленница — все едно негова или на датчаните. Имаше пълното право да се бори.

Йорг се изсмя, а някой от другите предупреди Ерик, че жената хапе като бясно куче. Преди да осъзнае какво става, мъжът й я беше натиснал във водата и я стискаше здраво за косата. Мокра до кости, гневна, но и уплашена, тя застина на мястото си и зачака какво ще се случи по-нататък.

— Нравът на англичанката е по-страшен дори от бясно куче — усмихна се победоносно Ерик.

— Защо тогава държиш да ти я върна? — попита коварно Йорг.

— Защото я залових пръв. Защото ми принадлежи, макар че е вещица.

— Дай ми я само за тази нощ — утре ще си я получиш обратно.

— Не. Ще си я взема още сега.

Рианон трепереше от страх. Какво ли щеше да стане сега? Ерик не можеше да се бие срещу всички, не и ако се нахвърлеха едновременно върху него. Все още не можеше да разбере защо беше дошъл сам.

От гърлото й се изтръгна задавен писък, когато мъжът й рязко дръпна от раменете й наметката, украсена със сапфирена игла. Хвърли мократа дреха на Йорг и изръмжа:

— Това е всичко, което ти давам за нея, макар че и то е много. — После с такава сила блъсна Рианон към брега, че тя едва не се строполи във водата. Лицето му беше разкривено от гняв. Без да я поглежда, я подкара пред себе си като добитък. — Върви! — изрева гръмогласно той.

Рианон се подчини. Мина покрай Йорг и изведнъж се озова сред датчаните. Ерик я избута покрай кафявото пони и двамата закрачиха напряко през обработената нива, право към трупа на селянина. Мъжът й се движеше спокойно, без бързане, с дълги крачки, самоуверен и горд.

Най-после стигнаха гората и там, между тъмните дървета, имаше тясна пътека. Ерик я блъсна напред, но сега вече Рианон не издържа и се обърна разярено към него:

— Копеле! Защо…

Без да губи време, мъжът й заповяда рязко:

— Тичай!

Блъсна я и двамата хукнаха като подгонени през гората. По някое време Рианон разбра, че Йорг и излъганите му сънародници все пак бяха тръгнали да ги преследват.

Ерик я настигна, улови ръката й и я повлече след себе си с такава скорост, че Рианон скоро се задъха. Дробовете й горяха, краката отказваха да й се подчиняват. Клоните на дърветата късаха дрехите й и се оплитаха болезнено в косата й, но въпреки задавените й стонове Ерик не забави темпото нито за миг. Макар че беше едър и мускулест, той се движеше с учудваща лекота.

Накрая Рианон се спъна на един корен. Ръката й се изплъзна от здравата хватка на мъжа й и тя се просна с цялата си дължина в една кална дупка. Ерик спря, обърна се и ядно изруга. Протегна й ръка за помощ, после спря и се ослуша.

В гората беше тихо. Йорг и хората му бяха изгубили следите им. Продължителното мълчание на Ерик потвърди предположението на Рианон.

— Е, милейди — изпъшка той, останал без дъх, — ще бъдете ли така добра да се изправите, за да продължим пътя си? Или желаете малка почивка?

Страхът й от Йорг изчезна в мига, в който гневът отново пламна в гърдите й. Тя сграбчи шепа тиня и я плесна право в лицето на Ерик, след което пъргаво скочи на крака и предпазливо го заобиколи.

Тинята го улучи право в носа. Рианон едва не избухна в смях, защото тъмната кал беше прекрасна рамка за сините очи, също като сребърния му шлем.