Хедър Греъм - Робинята на викинга

Патрик беше тръгнал малко преди нея и въпреки това минаха цели часове, преди да го настигне. Вече започваше да се стъмнява и тя разбра, че няма да успеят да предупредят Ерик и хората му още тази нощ.

Когато най-сетне се сблъска с Патрик на една полянка, момъкът беше извадил меча си и стоеше готов за бой с неизвестния нападател.

— Патрик, аз съм, Рианон! — извика бързо тя. На светлината на огъня, който беше запалил, можа да види изненадата, изписала се по лицето му и бързо отстъпила място на стъписване.

— Милейди! Какво правите тук! Знаете ли колко е опасно! Ако ни забележат датчаните…

Рианон го прекъсна с истеричен смях. Сама не разбираше какво й стана изведнъж. Видя уплахата по лицето му, видя объркването му и виновно се опита да потисне смеха си и да го успокои.

— Много съжалявам, Патрик, наистина. Стана ми смешно, защото само преди месеци аз избягах със същия този кон, а вие и вашите… — Тя млъкна засрамено, защото Патрик беше ирландец, потомък на древен крал и тя нямаше намерение да го засегне. Освен това нямаше никакво основание да го обижда.

Момъкът се усмихна и меко допълни:

— Викинги, нали?

Рианон сви рамене, скочи от коня и пристъпи към огъня. Двамата се погледнаха в очите и не й оставаше нищо друго, освен да се съгласи.

— Да, Патрик, викинги. Съжалявам, но корабите, с които дойдохте, са викингски.

— А Ерик е син на викингски крал — прибави спокойно момъкът и отново се усмихна. На изпъстреното му с лунички лице се показаха две дълбоки трапчинки. Той откопча наметката, която носеше над простата си плетена ризница, и я разпростря на земята. — Няма ли да седнете, милейди? Онова, което се пече на огъня, е само един обикновен заек, но съм сигурен, че е много вкусен.

Рианон отговори на усмивката му, седна и му посочи с глава да се настани до нея. Топлите му кафяви очи не се откъсваха от лицето й.

— Не бива да съдите всички викинги според онези, с които сте имали нещастието да се сблъскате досега.

Рианон сведе глава, за да скрие противоречивите си чувства.

— Не познавам никой викинг толкова добре, колкото Ерик, Патрик.

— Говоря за викингите, които години наред опустошават земите ви. Сигурен съм, че ще харесате бащата на Ерик. Той никога не би позволил кръвопролитие…

— Но той си е присвоил земя, която не е негова! — възпротиви се буйно Рианон.

— Той върна на Ирландия десетократно повече от онова, което й отне — отвърна Патрик, горд с норвежкия си господар. — Той и синовете му се бият под знамената на Ард-Рий винаги когато стане нужда. Дъблин стана голям град, може би най-големият в цяла Ирландия. Олаф създаде училища за децата и подпомага всички манастири. Пълно е с музиканти и учени и… — Той спря и се ухили. — Такива са ирландците. Знаете ли кое е едно от най-осъдителните престъпления в Ирландия?

— Кое?

— Да откажеш някому гостоприемство. — И Патрик отново запя ода за любимата си родина, докато Рианон не го прекъсна нетърпеливо:

— Чуйте ме, Патрик! Не е ли по-добре да си идете вкъщи и да запишете на хартия всички тези прекрасни мисли, вместо да водите война в чужда страна?

Сгряното от огъня лице на младежа се обля в червенина.

— Лейди, разказах ви тези неща, защото искам да разберете. Ерик от Дъблин не е нито варварин, нито езичник. Той е потомък на два народа — на викингите с техния изключителен талант на моряци и на древния кралски род на една страна, където цивилизацията отдавна е пуснала корени. Говори много езици, знае всичко за астрономията и астрологията и свири на много инструменти. Никой от нас не е дошъл в тази страна с намерението да стори нещо лошо на жителите й. Дойдохме, за да се бием заедно с общия ни враг, датчаните. Аз… много бих искал да проумеете, че има голяма разлика между Ерик и Гунтрум.

— Патрик — отвърна меко, но сериозно Рианон, — аз дойдох с вас, защото искам да помогна.

— Не трябваше да идвате! — извика сърдито той, припомнил си внезапно опасната мисия, с която беше изпратен. — Не е сигурно.

— Аз съм най-добрият стрелец с лък, когото познавам — отговори невъзмутимо тя. — Трябва да остана тук.

След миг мълчание момъкът се усмихна колебливо.

— Какво ще стане, ако настоя веднага да се върнете в града?

— Е, не е много учтиво да ме отпратите в тази тъмна нощ. Освен това можете да ме помолите да си тръгна, но не и да ми заповядате. Аз обаче имам право да ви заповядам да се подчините. Аз съм съпруга на вашия лорд и ми дължите покорство.

Момчето помълча малко, после заговори замислено: