Хедър Греъм - Робинята на викинга

— Колко време ще мине, докато ги приготвят за отплаване? — попита загрижено Йон.

Устните на Ерик се опънаха в тънка, иронична усмивка.

— Корабът на един викинг е винаги готов за отплаване, приятели мои. — После се обърна към Уилям: — А войската на викингите е в постоянна бойна готовност. Ще тръгнем най-късно след час. — Обърна се и видя застаналата в ъгъла Рианон. — Бихте ли се погрижила за настаняването на вашите англичани, скъпа моя? — В гласа му звучеше напрежение и Рианон изненадано се запита дали й е сърдит или нещо, казано от сънародниците й, го е засегнало болезнено. Ерик помоли Роуан да го придружи и за момент сърцето й спря, като си припомни всичко, случило се тази сутрин. Но не, съпругът й никога нямаше да накаже Роуан заради нея. Можеше да го обвини в какво ли не, но в никакъв случай не в коварство.

Тя поздрави сърдечно Йон и Едуард и забърза към кухнята, за да изпълни желанието на съпруга си.

Вече беше стигнала до вратата, когато Уилям й препречи пътя.

— Скъпа моя Рианон! Толкова ни беше жал за вас! Как сте сега?

Как смееше да й задава този въпрос? Очите му бяха пълни с лицемерно съчувствие. При това той беше единственият, който още от самото начало настояваше да я хвърлят за храна на вълка.

— Добре съм, много съм добре, Уилям. Благодаря и ме извинете. Трябва да се погрижа гостите ми да получат нещо за ядене.

Мъжът протегна ръка, за да я задържи, но тя му се изплъзна и се скри в кухнята. Адела вече беше там и беше свършила цялата работа. Когато Рианон й благодари, старата дама се усмихна самодоволно и помилва косата й:

— Добре ли си поплува рано сутринта?

— Какво? О, да, много хубаво беше, благодаря — измърмори Рианон. Обърна се и видя застаналия да огъня Мергуин, който бъркаше с дълга дървена лъжица в някакво гърне. Той я погледна изпитателно, после отново се обърна към огъня. Рианон се усмихна на Адела и изтича при стария маг.

— Какво става? — попита го тихо тя.

Друидът я изгледа изненадано. Поглади брадата си със свободната си ръка, без да бърза с отговора. После отново устреми очи в гърнето.

— Казахте ли му?

— Какво да му кажа? — попита напрегнато Рианон.

— За детето — отвърна тихо Мергуин и отново впи поглед в лицето й.

Без да съзнава какво прави, тя притисна ръце към корема си. Не беше възможно да го знае! Този възхитителен и в същото време страховит старец не можеше да знае истината, след като тя самата още не беше съвсем сигурна. Дните минаваха, месечното й кървене се забави, имаше и други признаци за промяна. Мергуин беше прав и тя го знаеше. Но не можеше да каже на Ерик. Преструваше се, че не е сигурна — въпреки увереността на друида. Истината беше, че гордостта й не го позволяваше, не и докато мъжът й я смяташе за своя лична собственост, която можеше да взема и захвърля според настроенията си. Точно така се беше изразил!

— Няма нищо, което трябва да му казвам! — отговори упорито тя, но внезапно потръпна от студ. Разбра, че друидът е разгадал лъжата й, че може да прониква чак до най-интимните дълбини на сърцето й. За да спаси достойнството си, попита тихо:

— А вие казахте ли му?

— Това не е моя работа, а ваша, лейди — уведоми я тържествено друидът и се поклони с иронична покорност. Рианон понечи да се обърне, но той улови ръката й. — Това не ми харесва.

Рианон се освободи, без да разбира за какво става дума.

— Какво искате да кажете? Нищо не съм ви питала.

— Говоря за новата битка. Нещо не е наред.

Рианон уморено приглади изсъхналата си коса.

— Никоя битка не е изцяло справедлива — отговори меко тя. — Винаги загиват хора.

Хареса й начинът, по който я погледна сега, замислено и с ново уважение. Ръката му се вдигна сякаш за да я докосне, но точно в този момент в кухнята се втурна Ерик и гласът му изгърмя:

— За Бога, аз вече събрах армията, а вие още не сте сготвили ядене за десетина мъже!

— Яденето е почти готово, милорд, ей сега! — увери го забързано готвачът. Кухнята се оживи. Слугините и чираците отнесоха в залата купи и дървени лъжици за супата и дълги дървени подноси за месото. Рианон забеляза, че Мергуин тихо се измъкна през задния вход. Понечи да го последва, когато ръката на Ерик се спусна върху рамото й.

— Елате, лейди, заемете мястото си до мен.

Нямаше друг избор, защото пръстите му бяха от желязо, а волята му по-силна от божията. Рианон кимна. Непременно трябваше да говори с него, защото им оставаше твърде малко време, но трябваше много да внимава за думите си. Роуан щеше да тръгне с него и тя трябваше да знае дали двамата мъже са сключили мир.