Хедър Греъм - Робинята на викинга

— Никога вече няма да ме намерите гола — повтори безизразно тя. — Никога.

— О, разбира се, че ще ви намирам, и то много пъти — отвърна подигравателно той, — защото аз лично ще се погрижа за това. Защото го искам и разбира се, защото ми доставя удоволствие.

Рианон преглътна напиращата на езика й ругатня и му обърна гръб. Ерик избухна в смях. Тя се облече колкото можеше по-бързо, но когато закопча наметката си, отново се обърна към него, защото не можеше да изтърпи да го усеща в гърба си.

В погледа му отново светеше любопитство. За нейна голяма изненада той улови ръката й и я поднесе към устните си. После я притисна към стъблото на дървото, могъщата му ръка обхвана брадичката й, изненадващо чувствителните му пръсти помилваха бузата й, а устните му се сведоха над нейните меко, с безкрайна нежност. А когато се отделиха, прошепна едва чуто:

— Благодаря.

— За… за какво? — попита предпазливо тя.

— За днешното утро. Очакванията ми бяха преизпълнени. Кажете ми, наистина ли ми се отдадохте толкова пламенно само защото искахте да спасите живота на друг мъж? Или в сърцето ви имаше поне искрица желание да зарадвате мен, законния си съпруг? Може би въпреки принудителната женитба и ужаса да понасяте в леглото си един викинг сте се влюбили в мен — поне мъничко?

— Не! — изкрещя гневно Рианон.

— И все пак сте великолепна — прошепна задавено той.

— Никога няма да се влюбя във вас, никога! — обеща тържествено тя. — Само защото не воните като някой дивак и аз… аз…

Ерик избухна в смях и й спести необходимостта да продължи. Устните му отново помилваха нейните, меко, бързо.

— Вие също няма от какво да се страхувате, лисичке. Аз ни кога няма да се влюбя във вас. — Очите му бяха устремени ни къде много далеч. — За разлика от вашата убеденост, милейди, аз помня любовта — заключи тихо той.

Вятърът се усили и листата на дървото зашумяха. Ерик помълча малко и отново я погледна в очите.

— Предполагам, че любовта ви към Роуан е изстинала?

— Аз… аз… — заекна тя. — Разбира се, че не! — Но това беше вярно и лицето й пламна. Не знаеше дали отново е дала глупав и дързък отговор или за кой ли път бе успяла само да го развесели. — Исках да кажа…

Ерик поклати глава.

— Момчето е сигурно, лейди. Сега обаче е време да тръгваме. Чакат ни много хора с най-различни проблеми и искам вие да ме запознаете със законите на Алфред.

Той се отправи с бързи крачки към белия жребец, спря до него и я изчака. Тя го последва бавно. Ерик я вдигна с лекота, настани я на седлото, метна се зад нея и пришпори коня.

— Вече знам нещо за английските закони — заговори след малко той. — Предателството спрямо краля е най-голямото престъпление.

— Те не са предатели! — повтори твърдо Рианон.

— Второто по значение престъпление е предателството към собствения лорд — прозвуча в ухото й шепотът му.

Тъй като Рианон не отговори нищо, Ерик продължи все така тихо:

— Рианон, ще бъде добре да запомните, че аз съм вашият лорд, все едно какво казват сърцето или разумът ви.

Тя отново не отговори и той докосна нежно брадичката й. Обърна я леко към себе си, за да я погледне в очите. Тя извърна глава и устреми поглед към седлото, върху което почиваше лявата му ръка, стиснала юздите. Голяма, силна ръка с дълги, извънредно тесни пръсти, едновременно елегантни и корави.

— Рианон?

— Няма да забравя, че сте мой лорд — отговори тя и вдигна поглед към лицето му. Упоритостта й можеше да се мери с неговата. — Просто не съм в състояние да го сторя.

Ерик се усмихна, после се изсмя с глас. Коравото му лице омекна и той се превърна в златен принц, облян от ярко слънце, могъщ, непобедим. Той наистина беше викинг, господар на вълците.

— Вие сте забележителна жена, милейди.

— Наистина ли смятате така?

— По време на отсъствието ми се справихте чудесно. Много сте смела. А когато се появих така внезапно, стиснахте зъби и ме посрещнахте, както подобава, макар че не се върнах с намерението да се боря с вас. Двамата имаме една и съща цел.

— Не, милорд, не е така! — възрази меко тя, но усмивката му не угасна.

— Напротив, лейди, точно така е. — Той протегна ръка и описа широк кръг във въздуха. — И двамата искаме най-доброто за тази земя. Богатство, усмивки, мир. Добре обмислени решения, възможности за разпространение на знанията — може би наш собствен златен век.

Очите й се разшириха в добре изиграна невинност.

— Милорд! Каква власт имам аз? Трябва много да се напрегна, за да повярвам, че съм малко повече от ваш покорен служител.