Хедър Греъм - Робинята на викинга

— Очевидно за да ви доставя удоволствие! — отговори иронично тя, но веднага съжали, защото северните ветрове отново повяха над очите му. Вената на слепоочието му запулсира бурно и тя побърза да прибави: — Аз… вие няма да… няма да…

— Какво няма?

Рианон сведе очи и двамата дълго лежаха неподвижни, наслаждавайки се на спомена за любовния акт, макар че съвсем внезапно и неразбираемо се бяха отдалечили на километри един от друг.

— Нали няма да накажете Роуан?

Ерик се изправи рязко и влезе във водата. Макар че му стигаше само до коленете, той се отпусна и седна в пясъка. Потопи главата си, после скочи на крака и без да й обръща внимание, закрачи към брега. Гол, самоуверен, равнодушен. Вдигна ризата си от земята и бързо я облече.

— Ерик? — пошепна нерешително Рианон и предпазливо се надигна на лакът, отново обзета от безименен страх.

Мъжът облече туниката си и завърза кожените ремъци. Едва тогава я погледна. Очите му се плъзнаха по голото й тяло, полулегнало във водата.

— Роуан няма защо да се бои от гнева ми — обясни безизразно той. — Како вече ви казах, аз имам доверие в честността му, дори ако вашата не съществува.

Рианон скочи, сякаш я беше ударил. Очите й се напълниха със сълзи, но тя му обърна гръб и се втурна като сляпа към водата. Ала коравите му думи я следваха по петите.

— Веднъж вече ви казах, че една жена никога не може да влияе върху действията ми, дори с едно толкова изкушаващо представление, което ми разиграхте току-що.

Рианон не можеше да го погледне. Отчаянието я накара да се потопи дълбоко във водата.

И остана да лежи неподвижна. Лежеше обърната с гръб към него и водата се стичаше през косата й, охлаждаше и пречистваше тялото й. Затвори очи и зачака, молейки се мъжът й да си отиде.

Само че Ерик не го направи. Когато най-после се надигна трепереща, с коса, от която се стичаше вода, той все още стоеше на брега, напълно облечен, облегнат на едно дърво и я наблюдаваше любопитно. Рианон вдигна гордо брадичка и закрачи към брега. Спря пред него в цялата си величествена голота и проговори едва чуто:

— Искахте да узнаете защо съм дошла тук. Дойдох, за да измия спомена за нощите.

Зачака изблик на гняв, но такъв нямаше. Повя лек ветрец.

— И всичко, което получихте, е нов спомен — този път от светлия ден — отвърна най-после той.

Рианон му обърна гръб. Ерик светкавично улови ръката й. В очите й все още пареха сълзи, но тя не разбираше защо плаче. Ерик нежно я привлече към себе си.

— Затова ли дойдохте?

Рианон се учуди на напрежението, с което бяха произнесени тези думи. Тя навлажни устните си и посочи към дървото.

— Егмунд е погребан тук. И Томас.

Ерик смръщи чело и тя побърза да обясни:

— Мои верни хора. Служеха още на баща ми. Двама мъже, които през целия си живот се грижеха за мен, а накрая паднаха в битката с вас.

Ерик замръзна на мястото си.

— Предатели, мадам — произнесе ледено той.

Рианон уверено поклати глава.

— Не, Егмунд и Томас никога не биха ме предали!

— Тогава вие сте предали краля си, лейди, защото вие ме нападнахте.

Тя отново поклати глава.

— Не съм предала Алфред! Аз също имам чувство за чест, милорд, макар че вие не го признавате.

— Видях със собствените си очи как се опитахте да нарушите една от брачните си клетви.

— Клетва, която не положих доброволно, толкова ли не можете да разберете! — изкрещя отчаяно тя. — Не се съмнявам, че сте имали безброй жени, доброволно или не! А мен ме продадоха, замениха ме срещу военния съюз! Аз бях предадена! Исках да… о, стига сме говорили за това! — Тя се опита да се изтръгне от яката му хватка, но Ерик не я пусна.

— Доброволно — отсече кратко той.

— Какво?

— Всички жени са идвали при мен доброволно — обясни с усмивка той.

— О! — изфуча ядно тя. — Само че аз не дойдох при вас доброволно!

Веселостта изчезна от гласа му и отстъпи място на сериозен размисъл.

— Някой обаче е предал Алфред — проговори меко той. — И мен.

— Вече ми омръзна да ви повтарям, че съм невинна!

Ерик я притисна в прегръдките си, учудващо спокоен. След малко я пусна, без да откъсва очи от нейните. Отстъпи крачка назад, събра разхвърляните по земята дрехи и ги сложи в ръцете й.

— А аз се уморих да ви заварвам гола-голеничка на разни други места вместо в дома ви, милейди.

Слава Богу, заплашителната сериозност се бе разсеяла. Рианон стисна ръце до болка.

— Няма да ме намирате повече гола, не се бойте.

— О, но аз ви харесвам в този вид. Признавам, че така сте най-прекрасна. Освен това сте много по-мила, когато сте разсъблечена.