Кит Гарланд - Пленница на вятъра

— Казах ти, че е глупак. Сигурно е видял знамето ни и сега иска да ни покаже на какво са способни британските кораби, преди да влезем в пристанището. Проклето нафукано копеле!

— Не можем да си стоим просто така и да не му обръщаме внимание. Чакахме достатъчно дълго и ме е срам да чакам още. — Доминик насочи бинокъла към брега и къщите зад рейда, където се бе насъбрала любопитна тълпа. Някои, изгубили вече търпение, се разхождаха по крайбрежния булевард. — Те всички ни зяпат, Сайлъс.

— Така е. — Сайлъс се почеса по брадата и се намръщи. — Сигурно никога не са виждали кораб с толкова остра носова част и наклонени мачти, нали? — извиси глас той, за да надвие вятъра. Изсумтя и хвърли загрижен поглед към Доминик. — Не бива да забравяш следното — натоварени сме с провизии и сме потопени няколко сантиметра по-дълбоко във водата отколкото би трябвало да бъдем за едно състезание.

Доминик продължаваше да наблюдава маневрите на „Флийтуинг“.

И платната все още са мокри и тежки от плаването през океана. По-леките платна, подходящи за състезание, са прибрани.

— А и не знаем почти нищо за този бряг — додаде Сайлъс.

— Освен това, което онзи моряк от Портсмут ни каза снощи на чаша бира в кръчмата „Короната и котвата“. — Доминик свали бинокъла и погледна към Сайлъс. — Нещо за опасните плитчини. Само едно погрешно движение и ще заседнем.

Погледът му срещна нейния.

— Дяволски е рисковано. Ако загубиш…

— …ще се наложи да обърнем и да поемем курс към къщи.

— И няма да има никакъв договор в цяла Англия.

Двамата се загледаха в кораба, който ги дразнеше и предизвикваше от четвърт миля разстояние. Погледите им отново се срещнаха. По устните на Доминик се плъзна лека усмивка.

— Вдигнете гафелните платна на гротмачтата! — извика тя.

— По-добре да опънат най-горните платна — изръмжа Сайлъс и очите му блеснаха.

— Не. — Поривът на вятъра я блъсна с всичка сила в лицето и тя присви очи. Устните й се разтегнаха в широка усмивка. — Дори и без тях ще минем покрай кораба им, все едно че са закотвени.

— Така те искам, моето момиче! — одобрително я потупа Сайлъс.

Доминик усети задоволството и гордостта в гласа му, За миг й се прииска баща й да бе тук, застанал до нея на мостика. Може би щеше да чуе гордост и в неговия глас.

Може би…

Вдигна глава срещу вятъра, завъртя руля и насочи „Мисчиф“ право към „Флийтуинг“.

Николас Хоксмур много добре знаеше как се прави добро представление. Особено с такава впечатляваща публика като неустоимата русокоса красавица Изабела Натуик, съпругата на маркиз Ангълси, губернатор на остров Уайт. Ангълси бе истински моряк и един от най-активните членове на Кралския яхт-клуб. Десният му крак бе заменен с дървена протеза, след като в битката при Ватерло го изгуби, улучен от гюле. В последните години човек често можеше да го види да пристъпва тежко по квартердека на яхтата си „Пърл“. Лошата му слава се увеличи десеторно, след като преди няколко години се ожени за една прекалено млада красавица и се установи да живее във великолепен замък от времето на Хенри VIII, разположен близо до брега. Носеха се слухове, че след солидна доза коняк прекарвал вечерите си, забавлявайки се да стреля с пистолета си по фамилните портрети.

Поради огромната му заетост с яхтата, деветнадесетгодишната Изабела прекарваше дълги и скучни часове, седнала край прозореца на кулата в Касъл Стъби. Именно оттам предишния ден бе видяла Николас Хоксмур да влиза в пристанището на „Флийтуинг“. За Николас никак не бе трудно да получи съгласието й за една разходка на борда на кораба му. Нямаше да остави такава красавица да скучае нито минута. Смяташе бавно да се наслади на прелестите на отегчената съпруга.

Изабела се бе излегнала върху една пейка на палубата, дългата й коса се стелеше по дъските, а от полуразтворените й устни се отронваха задъхани стенания. Деколтето на роклята й бе смъкнато, а копринените поли бяха вдигнати нагоре, разкривайки дантелените й жартиери. Снежнобелите й бедра потръпваха под дланите на Николас.

Прошепна името му. Николас едва я чу, заровил глава в пищните й гърди. В този миг си помисли, че да я люби ще бъде все едно да се потопи в голяма купа с пухкав крем. Такова изобилие от тръпнеща бяла плът, толкова изгарящо нетърпение. Ако имаше желание, можеше да я научи на много неща. Бедното, малко създание, толкова отдавна забравено в своята кула.

Обхвана натежалата й гръд с едната си ръка, вдигна поглед на северозапад и с другата си ръка завъртя руля надясно. Очите му се присвиха. Какъв странен кораб, целият в остри ъгли и наклонени мачти. Наблюдаваше как носът на „Мисчиф“ се носи по вятъра. Странно, но не се люлееше или накланяше по вълните. Усети някакво присвиване ниско долу в корема, там, където пръстите на Изабела се бореха с кукичките на панталоните му.