Патрик Ротфусс - Името на вятъра

Пак беше нощ. Странноприемницата „Пътният камък“ бе потънала в тишина, която сякаш беше разделена на три.

Най-познатият елемент в нея беше глухото, отекващо в ушите спокойствие, внушено от липсата на нещо. Ако имаше вятър, той би въздишал сред дърветата и би карал табелата на странноприемницата да скърца върху куките, а после би помел тишината от пътя си като отронили се есенни листа. Ако странноприемницата беше претъпкана с посетители или вътре имаше дори само няколко човека, те биха запълнили тишината с разговори и смях — обичайната глъчка и врява за място, където в късна доба се леят напитки. Ако имаше музика… но не, музика, разбира се, нямаше. Всъщност нямаше нито едно от споменатите неща и затова тишината си оставаше.

Вътре в странноприемницата, в единия край на тезгяха, се бяха свили двама мъже. Те пиеха с кротка решителност, като избягваха сериозните разговори, свързани с тревожни новини. Така добавяха и своята скромна доза потискаща тишина в по-мащабното, глухо безмълвие наоколо. Тяхната тишина беше различна, противопоставяща се на другата.

Третият вид тишина бе трудно доловима. След час вслушване човек евентуално би я усетил в дюшемето под краката си и в грубите, разсъхнали се бурета зад тезгяха. Тя се съдържаше в масивното огнище от черен камък, задържало топлината на отдавна угаснал огън. Присъстваше и в бавното зигзагообразно движение на ленения парцал, който търкаше плота.

А също и в ръцете на мъжа зад него, който лъскаше махагоновата повърхност — и бездруго отдавна блестяща на светлината на лампите.

Мъжът имаше огненочервена коса. Очите му бяха тъмни и отсъстващи, а движенията му издаваха онази трудно доловима увереност, характерна за хората, преживели много.

„Пътният камък“, както и третият вид тишина принадлежаха нему. И нищо чудно, защото тя бе най-осезаема и попиваше останалите два вида в себе си. Третият вид тишина бе дълбока и пространна като края на есента. Тежка като загладен речен камък. Това бе мекият, лишен от припряност звук, който обгръща човек, очакващ смъртта.

В Нощта на Фелинг странноприемницата „Пътният камък“ беше събрала обичайната тълпа. Всъщност петима души не бяха точно тълпа, но в тези смутни времена тук отдавна не се бяха събирали толкова много хора.

Стария Коб за пореден път беше влязъл в ролята си на разказвач на истории и щедър раздавач на съвети.

Мъжете на тезгяха бавно отпиваха от чашите и го слушаха с интерес.

Младият съдържател стоеше в задната стаичка и се подсмихваше, заслушан в подробностите от познатата му история.

— Когато се събудил, Таборлин Великия се намерил заключен във висока кула. Били му взели меча и всичко останало — ключа, монетата и свещта били изчезнали. Но нали разбирате, това съвсем не било най-лошото… — Коб направи пауза за по-голям ефект, — … защото лампите на стената светели със синя светлина!

Греъм, Джейк и Шеп кимнаха разбиращо. Тримата приятели бяха израснали заедно, слушайки историите на Коб и пренебрегвайки съветите му.

Коб се вторачи в по-новия член на малката си група слушатели, който попиваше думите му в захлас — чиракът на ковача.

— Знаеш ли какво означавало това, момче?

Всички наричаха чирака на ковача „момче“, въпреки че той стърчеше над всички останали с цяла педя.

Според неписаните закони на малките градчета той най-вероятно щеше да си остане „момче“, докато не му поникнеше брада или не разбиеше нечий нос.

Момчето бавно кимна.

— Чандриани.

— Точно така — одобрително каза Коб. — Всеки знае, че синият пламък е един от техните знаци. И така, той…

— Ама как са го открили? — прекъсна го момчето. — И защо не са го убили, когато им се е удал случай?

— Тихо сега, преди да свърши историята, ще научиш всички отговори — каза Джейк. — Остави го да говори.

— Не се обаждай, Джейк — намеси се Греъм. — Момчето просто е любопитно. Пий си пиенето.

— Вече изкърках всичко — недоволно промърмори Джейк. — Имам нужда от още едно, но ханджията още дере плъхове в задната стаичка. — Той повиши глас, удари празната си чаша о махагоновия тезгях и тя изкънтя кухо. — Хей! Ожадняхме тука!