Кит Гарланд - Пленница на вятъра

Дру изпита дълбоко разочарование. Напоследък нямаше никаква изгода да признава кой е, още по-малко пък в подобно място. Но от друга страна бе глупаво да отрича очевидното.

— Точно така. — Питаше се дали това признание ще възпре мъжа да го смачка с един замах на пода. Поради някаква причина бе уверен в това.

— Доста трудно е да ви намери човек.

Дру се смая. Стотици мисли се блъскаха в главата му. Първата едва не го накара да се обърне и да побегне. Може би кредиторите му бяха наели този човек, за да го накарат да си плати дълговете. Мъжът изглеждаше достатъчно застрашителен. Дори гол приличаше на човек, който би накарал и стоманата да се огъне под волята му. Едва ли би се затруднил с един затънал до гуша в дългове човек, който се криеше от закона.

Мъжът извърна глава, промърмори нещо на Сабин, наведе се и вдигна панталоните си от пода. Движеше се с почти животинска грация, обърнат с гръб към Сабин. Освободи я с едно пренебрежително махване на ръката. Дру едва не се задави от ярост, когато Сабин скочи от леглото и мина бързо покрай него с лице, скрито зад рус облак. Дру се протегна към нея, вдъхвайки упойващия аромат на жасмин, докато отчаяно я гледаше как излиза заедно с Джей от стаята.

Обърна се и видя, че мъжът бе седнал на леглото и обуваше ботуша си. Черните му вежди се повдигнаха въпросително към Дру.

— Тук някъде има бутилка петдесетгодишна мадейра. Налейте си.

— Аз… — Устата на Дру се напълни със слюнка. Поколеба се. Мъжът се държеше странно любезно. — Благодаря, с удоволствие. — Осъзна абсурдността на ситуацията, докато си наливаше щедро. Изпи виното на един дъх. Усещаше погледа на мъжа върху себе си. — Доста странно място за делови разговори — рече Дру.

— Не по-лошо от всяко друго. Може би дори е по-добро от това, което имах предвид.

Космите по врата на Дру се изправиха. Ако един мъж имаше нещо за криене — което важеше с пълна сила за него — този приятел изглеждаше доста заплашителен. Отчаянието го сграбчи в ноктите си. Алкохолът изгори вътрешностите му. Наля си още една чаша. Помисли си за пистолета, който наскоро си бе купил, и съжали, че не го бе взел със себе си.

— Нуждая се от кораб — рече мъжът.

— Кораб? — повтори Дру. Усети как крайниците му омекват от облекчение и се уплаши, че ще се свлече на пода.

— Шхуна. Може би четири или пет, ако остана доволен. От кърмата до платната и такелажа. Всичките да са поне тридесет метра дълги и приблизително двадесет и пет до ватерлинията. Да са бързоходни и обзаведени с всички удобства. Искам да са с меден обков, с пълна екипировка и пригодени за презокеанско плаване. Знам, че вашата компания строи точно такива.

— Да промърмори Дру в чашата си. — Вие сте чули за нашите най-нови корабни проекти.

— Поставих си за цел да разбера кой строи най-бързите кораби — ухили се мъжът. — Освен мен, разбира се.

— Разбира се. — Дру се втренчи в чашата си.

— Ще ви заплатя щедро — додаде непознатият, докато наблюдаваше Дру. — Петдесет хиляди лири за всеки кораб, след като, разбира се, ги изпитам за скоростта.

— Естествено — се чу да казва. Внезапно на гърлото му заседна огромна буца. Стисна чашата, за да прикрие треперенето на пръстите си. Четири кораба за петдесет хиляди лири всеки. Само половината от тази сума можеше да го избави от всичките му дългове и да измъкне лондонския клон на компанията „Уилъби“ от финансовите затруднения.

Затворът за длъжници щеше да остане само несбъднат кошмар.

Съвсем справедливо бе да поиска половината от Доминик, след като й поднася на тепсия такъв обещаващ клиент. Тя никога нямаше да узнае, че се бе провалил като бизнесмен и надежден наследник. Нямаше да има укори за липсата на амбиции, нито пък щеше да се наложи да дава дълги обяснения за пристрастеността си към заровете и пиенето.

Все пак не му се искаше да удовлетворява желанията на този мъж, без да е получил някаква компенсация за загубата на Сабин.

— Моят близнак — започна Дру — наскоро ми писа от Ню Йорк. — След няколко седмици ще започне състезанието в Каус.

— Да. Близо до остров Уайт, на изток от Портсмут. Финансира се от Кралския яхт-клуб. Всяка година участвам в състезанието в моя клас шхуни. Наградата е пет-десеткилограмова златна купа, присъдена за пръв път от Чарлс II. Казвате, че вашият близнак ще участва в състезанието?

— Да, и се надява да сключи изгоден договор за нашия последен кораб „Мисчиф“. — Дру сви устни, припомняйки си последното писмо на Доминик, което бе пъхнал в джоба на палтото си. — И да смае целия свят, като счупи всички досегашни рекорди по бързина. О, да, и да натрие носовете на всички англичани.