Джудит Рийвс-Стивънс - 12 те вятъра

ДЖУДИТ и ГАРФИЛД РИЙВС - СТИВЪНС

12- те ВЯТЪРА

На Джон Булиц и съкровищата, които остави - Адам, Джъстин и Робин.

Корнуол, 7312 г. пр.н.е.

Когато стана известно, че последните хора-сенки са отплавали от своята крепост Каситеритес, народът на дъба започна атаката си и дори най-вътрешните каменни стени бяха пробити още по здрач на онзи първи ден.

Житните ниви зад дървената външна стена пламнаха и огньовете вдигнаха дебели стълбове черен дим, които скриха залязващото слънце. Нощта се спусна прекалено бързо, прекалено рано.

Бронзовите мечове и тараните на народа на дъба разбиха вътрешните врати, които изобщо не бяха предназначени за отбрана. Факлите им запалиха богохулните гоблени по стените. Свитъците, съшитите пергаменти и копията на карти от самата Зача на Пътешествениците в библиотеката се превърнаха в пепел.

Следовниците на хората-сенки се опитаха да се спасят по снабдителните тунели, прокопани в скалите, за да бъдат избегнати зимните снегове. Някои успяха. Други - не. Те не бяха въоръжени и заловените бяха свирепо посечени. Набучиха главите им на копия, за което нямаше друга причина, освен омраза и страх.

Когато бледите звезди се показаха през разнасящата се димна пелена, клането вече беше приключило. Кръв лъщеше по паважите, по идеално наредените гладки каменни блокове на стените тъмнееха отчаяни отпечатъци от длани. Мечове и брадви бяха съсипали изящните фрески, изличавайки историята на строителите на това място, на тяхното идване. Мангалите в големите зали бяха преобърнати, сложната канализация беше разбита, а керамичните тръби - пръснати на парчета. Искрящата от пламъците вода се изливаше свободно от общите бани и тоалетни, сякаш бушуващото навън море се завръщаше, за да вземе своето.

Накрая, след като нахвърляха накълцаните трупове на пламтящи клади, остана да направят само още едно нещо - да намерят скритото там съкровище, за което знаеха всички.

Водачът на народа на дъба, вожд по кръв и воинска сила, започна търсенето, докато от ножницата на меча му още капеше кръв. В буйната му рижа брада бяха вплетени кокалчета от пръстите на врагове, които беше убил в предишни битки. Светлите му скули бяха намазани с червеникава кач. Гамашите, цървулите и коравият му нагръдник бяха направени от еленова и меча кожа. Факелът от дървесна кора и прахан, увит с кедрово въже, шумно пращеше и пръскаше съскащи капчици мазнина по осеяната му с белези ръка, та той не им обръщаше внимание. Мислеше единствено за скритото съкровище, което щеше да затвърди властта му и да гарантира, че ще я предаде на синовете си, които от своя страна щяха да я предадат на своите.

В самото дъно на най-дълбокия тунел стигна до покритата с резби двукрила врата, която търсеше. Както разказваха легендите, тя беше направена от дебели дъбови дъски, обковани с железни ленти, и резбите представяха дъбови листа, оцветени в зелено и червено.

Фактът, че осквернителите на неговата земя са дръзнали да изобразят същността на свещеното дърво, разяри вожда. Дъбът беше нарисуван на нагръдника му с еленска кръв и въглен и посочваше рода му. Той нямаше място тук.

Вождът ритна вратата и крилата ѝ се отвориха. Всички легенди разказваха, че там е скрито най-голямото съкровище на хората-сенки, ала дори това подземие не беше защитено. Що за глупци бяха господарите на това място?!

Когато влезе през сводестата врата, вождът видя бледокехлибарено мъждукане на маслена лампа и мигновено изтегли меча си, готов отново да убива.

Ала там чакаше само една следовница - с покорно сведена глава и притиснати към гърдите ръце. Косата ѝ имаше цвят на суха трева, а кожата ѝ беше светла като неговата. Бялата ѝ туника, поръбена с тънки пурпурни ивици и с пурпурни ширити във всеки ъгъл, показваше, че е една от техните наложници. Дете от родното му село или друго съседно, продадено преди години. Обезчестена, сега тя бе достойна единствено за смърт. Той пристъпи напред, за да я убие.

После се поколеба - залата го изпълни със страхопочитание.

Погледът му попадна върху купола, който се издигаше високо над главата му. На светлината на факела и лампата на наложницата вождът видя блясъка на стотици малки сребърни дискове, подредени като някои от нощните звезди. Мазилката на заоблената стена беше украсена с други изображения: кафяви и зелени ивици на син фон, отсечени с черни линии. Сториха му се безсмислени.