Кит Гарланд - Пленница на вятъра

Това, което липсваше на някой мъж в обществото, той можеше да си го осигури тук по други начини. Джей имаше слабост към американците, които плащаха скъпо и прескъпо, за да проникнат в забранения рай.

— Какви са предпочитанията ви за тази вечер, господин Уилъби? — попита Джей и гостоприемно повдигна тежката кадифена завеса. Стаята бе голяма, окъпана в светлината на свещите, сякаш отделена напълно от външния свят. Единствените мебели бяха огромното овално легло, позлатеният свещник и дълбоката вана в единия ъгъл. Над ароматните й води се издигаше пара в мълчалива покана.

Дру Уилъби пъхна ръка в джоба на панталоните си и измъкна руло от смачкани банкноти и няколко монети. Бръкна по-надълбоко и извади и последните си пари, като ги стисна в шепа.

— Сабин, разбира се.

Джей сведе поглед за миг. Постави ръка върху дантелата, подаваща се от маншета на сакото му.

— Страхувам се, че тази вечер Сабин е заета другаде. Може би ще си изберете друго момиче.

Дру усети как вътрешностите му се преобръщат. Стисна смачканите банкноти. Обля го вълна на дълбоко разочарование. Сабин. В полумрака на свещите за него тя бе неясен облак от златисти коси, напевен глас и пищни форми. Една жена, която караше крайниците му да омекват и сърцето му да се разтуптява само при мисълта за нея. Винаги успяваше да прогони демоните, които терзаеха душата му, дълго след като слънцето изгрее на хоризонта. Не познаваше друга като нея.

„Заета другаде…“

Устата му пресъхна. Имаше нужда от чаша уиски.

— Т-това никога не се е случвало досега.

Усети умолителната нотка в гласа си и се намрази за слабостта си. Видя как под дебелия слой пудра лицето на Джей се изопна. Преглътна, копнеещ за глътка алкохол, а по челото му избиха големи капки пот.

Джей се усмихна студено.

— Сигурна съм, че Клотилд ще ви хареса. Тя е руса и също…

— Кой е той?

— Сър?

— Мъжът, с когото е Сабин. Кой е той?

— Господин Уилъби, вие отлично знаете, че изключително много държа на дискретността. Няма да…

— Да, но аз ще го направя. — Дру се шмугна покрай жената, отърсвайки ръката й от ръкава си. Тръгна забързано по коридора, като пътем отмяташе кадифените завеси. Чу зад гърба си шумоленето на полите на Джей, както и че вика онова свирепо животно Цезар, но не им обърна внимание. Не го засягаха и възмутените протести на обезпокоените клиенти.

Значи го гонеха от това място. След като не можеше да има Сабин какво значение имаше? И тази илюзия, както и много други, се сгромоляса. Нима някога не се бе смятал за ловък бизнесмен, за корабостроителен магнат, комарджия, мошеник, страхотен любовник, но най-вече за достоен син?

Отметна последната завеса и я видя — един русокос ангел с божествено тяло, излегнат върху леглото, застлано с черна покривка. В първия миг видя само нея през мъглата от опиумен дим. Дали тъкмо той бе накарал очите й да блестят така? Дали неговото име мълвяха полуразт-ворените й устни или нечие друго?

„Николас…“

Дру пристъпи в стаята и вдигна юмруци, когато една мъжка фигура изплува от тъмните сенки. Един мъж, необикновено висок, с широки и мускулести рамене, който би смразил кръвта на всеки, дръзнал да го обезпокои, се надигна от Сабин и приближи към Дру. Мъжът бе гол и въпреки това не приличаше на безпомощна жертва. Целият му вид показваше, че той е този, който владее положението. Това личеше от формата на краката му, от гордата извивка на главата му, но най-вече от сребристия му поглед.

Дру мигом застина, усещайки как целия му гняв се изпарява, и отново се намрази заради страхливостта си.

— Господин Уилъби! — Джей се закова зад Дру. Гласът й бе станал писклив, почти истеричен. — Мили Боже! Съжалявам много! Поднасям най-искрените си извинения! Цезар! Ела тук! Веднага изведи господин Уилъби от къщата ми!

— Не. — Думата бе произнесена с нисък и тих глас, но накара Цезар и Джей да замръзнат на местата си. После мъжът — навярно Николас? — наклони глава, сякаш нещо внезапно бе привлякло вниманието му. Димът продължаваше да се вие около него, обгръщайки го в някаква тайнствена пелена. — Казвате се Уилъби, така ли?

Сабин се размърда в сенките и се скри зад мъжа. Ръката й се плъзна по мускулестото бедро, седефено бяла на фона на смуглата кожа. Дру усети как гневът му се завръща, изпълвайки гърдите му.

— Моето име няма никакво значение, човече. Дойдох, за да взема това, което ми принадлежи.

Устните на мъжа се извиха в лека усмивка.

— Виждам. Тази битка едва ли си заслужава — нехайно изрече. — Вие сте от корабостроителната компания „Уилъби“, така ли?