Откри слугинския вход в задната част на сградата и тихо се промъкна вътре. Един лакей й подаде празна табла, измърмори нещо за сандвичи и мина покрай нея с гордо вдигната глава и щръкнала перука. Въоръжена с таблата и с решително изражение на лицето, младата жена се измъкна от кухнята, прекоси тесния коридор, после пое по един по-широк, който изглежда опасваше цялата къща. Музиката се чуваше отляво, а отдясно коридорът тънеше в сенки. От двете страни се виждаха затворени врати. Доминик стигна до последната, натисна дръжката и вратата плавно се отвори.
Младата жена изпусна доволна въздишка. Стаята бе празна и три от четирите й страни бяха запълнени с книги от пода до тавана. Четвъртата стена бе заета от прозорец, както и от портретите на джентълмени със строги лица, облечени тъмносини сака, наподобяващи морски униформи, и бели панталони. В стаята нямаше много мебели, като се изключи огромното бюро и трите кресла, подредени пред него. В единия ъгъл, точно до лавиците с книги, се виждаше дълбоко кресло с висока облегалка.
Доминик пристъпи вътре и затвори вратата. Приближи до бюрото, остави таблата и придърпа свещника до една купчина листа. Погледна ги внимателно. Вяха документи на клуба. Преглътна мъчително, изпълнена с чувство за вина и побърза да ги върне на мястото им. Интересуваха я чертежите. Не искаше да краде, а само да се научи. Прехапа долната си устна и огледа лавиците. Нямаше нищо лошо в постъпката й, нали? Какво ли биха казали тези джентълмени, които я гледаха свъсено от стената, ако я открият да тършува из библиотеката им?
Една книга привлече погледа й. Позлатената й подвързия светеше като факла в претъпканата лавица. Заобиколи креслото, повдигна се на пръсти и протегна ръка. Пръстите й тъкмо докоснаха долния край на книгата, когато се чуха някакви гласове. Последва смях. Прозвуча като дяволито женско хихикане. И приближаваше към вратата.
Доминик се втренчи изумено натам. Разнесе се мъжки глас. В отговор отново се чу хихикане. Дръжката се завъртя и вратата се отвори. Доминик инстинктивно клекна на пода зад креслото.
Страните й пламтяха. Тя сви колене и се наведе още по-ниско. Вратата се затвори зад новодошлите. Сега сигурно щяха да си поговорят. Навярно се бяха уморили от шума и музиката и бяха дошли тук да си отдъхнат за малко. Нещо изшумоля. Звукът напомни на Доминик как майка й сваляше тафтените си вечерни рокли с многобройни долни фусти.
Напомни й и за онази нощ, когато, скрита зад паравана, бе наблюдавала как онази дама от Италия бе свалила вечерната си рокля и фустите и се бе отпуснала в прегръдките на един мъж, който не й беше съпруг.
— Нали не мислиш… — задъхано прошепна жената.
— Не. — Гласът бе дълбок, плавен баритон, също като на красивия тъмнокос певец от Сицилия, който бащата на Доминик някога познаваше. Себастиан, с гарвановочерни коси и тъмносини очи. На тринадесет години Доминик се бе влюбила от пръв поглед в него. — Никой няма да ни намери тук, Маргарет — каза мъжът.
— Но Едуард е толкова ревнив. — Думите й потънаха в страстна въздишка.
— На теб ти харесва. — В гласа му прозвуча някаква дяволита и порочна нотка, която накара Доминик да затаи дъх.
— Ръцете ти са толкова големи, скъпи. Обичам, когато ме докосват там… само още едно копче и ще бъда свободна.
— Говоря за съпруга ти. Харесва ти да го караш да ревнува.
Очите на Доминик се разшириха.
— Не съм и помисляла за Едуард от мига, в който ти влезе в балната зала — дрезгаво промърмори жената. — Още тогава те пожелах също толкова силно, както те желая в този миг, макар и да съм съпруга на един проклет британски адмирал. Носят се толкова ужасни слухове за теб.
— Продължавай. — В спокойния му, овладян глас прозвуча развеселена нотка. Този мъж явно много добре знаеше точно какво прави.
Изминаха няколко минути в тишина. Бедният адмирал Едуард. Сигурно се налива някъде с шампанско, в пълно неведение за това, което този негодник прави със съпругата му.
— Чух, че тази сутрин си бил с лейди Натуик — каза жената. Гласът й бе странно прегракнал и умоляващ, сякаш просеше за нещо. Чу се звук от раздиране на плат, като че ли бе брезент. Миг по-късно някакъв малък предмет се изтърколи по дървения под и спря до коляното на Доминик. Тя го взе и го вдигна към светлината. Беше перлено копче.
— Обичаш да си мислиш за това, нали? Чудиш се какво точно съм правил с лейди Натуик на борда на моя кораб цялата сутрин.
Отново се чу шумолене. Краката им се влачеха но пода, сякаш се бяха вкопчили един в друг и танцуваха доста тромаво. Нещо профуча към края на креслото, зад което Доминик се бе свила. Тя леко се надигна. От облегалката, на сантиметър над главата й, висеше белият ленен ръкав на мъжка риза.
Читать дальше