Кит Гарланд - Пленница на вятъра

— Аз… предполагам, че може би е така. Всяка жена, с която си имал някаква връзка, е руса, млада и омъжена. Сигурно щях да се почувствам пренебрегната, ако не бе проявил интерес към мен. Мисля, че съм хубава колкото лейди Натуик и също толкова богата.

— Едуард просто не знае какво да прави с теб, моя скъпа Маргарет. — Разнесе се доволно ръмжене. Последва го тихо мляскане. Доминик се намръщи. Какви неприятни звуци. Какво ли правеха…

— Маргарет… Доминик почувства как я облива гореща вълна от чувственото трептене в гласа му. Ниско в корема й се зароди някакво странно усещане, което я накара да изпита смущение. — Ти имаш най-прекрасните бели гърди… най-меките, пищни бели бедра. Легни тук.

Доминик спря да диша.

— О, скъпи, върху бюрото? О!

Таблата издрънча, с един замах съборена на пода. След миг и документите я последваха. Стаята внезапно се изпълни със стенания и задъхано дишане. Доминик имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне. Слушаше, макар да знаеше, че не бива, знаеше, не, по-скоро усещаше, че става нещо ужасно. Веднъж вече едва не бе присъствала на подобна сцена… само веднъж, но тогава бе невинно момиче, а и може би бе проявила достатъчно разум, за да избяга, преди да бе станало твърде късно и да види всичко до края.

Тогава бе скрита зад параван. Сега — зад кресло. Сега не бе на тринадесет години, а зряла жена, една стара мома на двадесет и пет. Желанието й да побегне бе надвито от нещо друго… нещо повече от любопитство, нещо, което я караше да изпитва чувството, че при следващото поемане на въздух роклята й ще се пръсне.

Между гърдите й потече струйка пот. Струваше й се, че вижда как ръцете на мъжа шарят по женската плът. Чуваше дишането му, ниско и накъсано, също като свистенето на зимен вятър, брулещ платната на кораб. Гласът му приличаше на приглушен тътен на буря, удавен в звуците, които издаваше жената. В съзнанието на Доминик избухнаха ярки образи на преплетени крайници, разголени гърди и хълбоци, трескави движения, придружени с животинско пръхтене…

Ала тук нямаше нищо подобно. Само приглушени, дрезгави звуци, звуци, които я дразнеха и възбуждаха. Тя затвори очи и си представи прекрасния Себастиан, такъв, какъвто някога се явяваше в детските й сънища.

— Сладка моя… — промърмори той. Доминик разтвори устни. Дишането й се учести.

— Отдай ми се.

Доминик затрепери. Усещането започна от утробата й и се разпространи нагоре по тялото й на ритмични тласъци. Притисна длан към сърцето си. Гърдите й бяха набъбнали и твърди под тънкия муселин. Очите й се разшириха. Бягство. По някакъв начин трябваше да избяга оттук.

Надникна иззад ъгъла на креслото. Подът до вратата бе покрит с дрехи. Виждаха се женска рокля и купчина фусти. Една розова копринена пантофка се подаваше изпод мъжко черно сако.

— Сега — простена жената.

— Не още. — Мъжкият глас, за разлика от женския, бе напълно овладян.

— Моля те, скъпи… — Вече умоляваше. — Ти си истински дявол, след като ми причиняваш подобно нещо… — Жената едва успяваше да си поеме дъх. — Господи, скъпи — изпъшка тя. — Погледни се.

„Погледни го…“

Да, трябваше да го направи. Не можеше да се сдържи. Вкопчи се в дръжката на креслото. Устата й бе пресъхнала, ала тя не можеше да оближе устните си, нито да преглътне, нито да мисли. Сякаш се бе отделила от тялото си и сега се наблюдаваше отстрани, все едно сънуваше или бе изпаднала… в транс.

Или може би най-после щеше да узнае какво се бе случило през онази нощ, след като бе побягнала към долната палуба, твърде изплашена, за да остане да гледа.

Имаше чувството, че всичкият въздух бе излязъл от дробовете й. Този мъж не беше гъвкавият и грациозен певец Себастиан, един очарователен мъж, изпълнен с финес и страст. По-скоро приличаше на животно. Изглеждаше досущ като дявол, а не като ангел. Порочен и коварен.

Беше огромен и тъмен, стиснал с една ръка ръба на бюрото, а бялата извиваща се маса под него бе Маргарет. Лицето му бе наведено и обрамчено от вълниста черна коса, която хвърляше сянка върху квадратната му брадичка. Доминик впи поглед в устата му и усети как нейната затрепери. Неговата изглеждаше широка в сенките, жестока и непрощаваща, уста, която не познава смеха. Видя в нея някакво злорадство, а не удоволствие; контрол, а не страст. Устните му бяха пълни и леко повдигнати в краищата, сякаш се наслаждаваше на нещо свое. Доминик бе почти сигурна, че мислите му не бяха в тази стая, а някъде много далеч… и нямаха нищо общо с жената, легнала на бюрото пред него.