Кит Гарланд - Пленница на вятъра

Нямаше риза. На светлината на свещите кожата му блестеше с тъмнозлатист оттенък. Широките му гърди бяха покрити с коприненомеки черни косъмчета, които се спускаха надолу към плоския корем и продължаваха по-надолу. Погледът на Доминик се задържа точно там, на онова тайно място, което една стара мома не би трябвало да гледа като омагьосана.

Той помръдна леко и един мускул заигра под кожата му. Повдигна с едната си ръка отпуснатата жена. Пъхна ръка под извивката на гърба й и блестящата й руса коса се разстла по полираната повърхност на бюрото. Жената отметна глава назад, от полуразтворените й устни се отронваха накъсани стонове. Доминик несъзнателно се задъха. Мъжът наведе глава и огледа великолепните й гърди със замъглени и някак си отсъстващи очи.

Доминик чу задъханата молба на Маргарет, да, това бе точно молба за милост. Какво още можеше да направи това животно на бедната жена?

Той отново се раздвижи, грациозен като котка. В този миг Доминик осъзна, че панталоните му лежат скупчени в краката му. Сякаш невидим юмрук се заби в стомаха й. Мускулестите му бедра и стегнати хълбоци потрепваха и Доминик едва дишаше, когато мъжът се надигна като някой разгонен жребец.

Но не внезапността на този акт я смая в този миг, а изражението на лицето му, безспорната му отдалеченост от Маргарет. Това и… Погледът й бе привлечен към корема му, там където светлината хвърляше отблясъци, разкривайки всички кътчета на тялото му.

Някой издаде сподавен вик.

Доминик затвори уста. Примигна и застина на място. Със сигурност не бе…

Маргарет отново изписка и започна да се мята по бюрото, докато една голяма ръка не я усмири. Тогава той вдигна глава и погледна право в Доминик.

Сребристи. Очите му бяха сребристобели. Но не като лед. Приличаха на сребристобяла гореща лава. Доминик имаше чувството, че я изгарят до върха на пръстите й.

Ъгълът на устата му се повдигна нагоре. Доминик мигом изстина. Поканата бе явна, немислима.

Не си даде труд да си вземе пелерината, нито книгата, нито таблата. Препъна се само веднъж, докато се изнизваше към вратата, и стъпка сакото му. Надяваше се окончателно да го е съсипала. Отвори широко вратата и я блъсна с всичка сила в противоположната стена. Но не ехото от този звук я последва, когато хукна по коридора към кухнята, към спасителната тъмнина. Не, това беше смехът му и плътният му глас, спокоен и в същото време леко насмешлив.

— Не се тревожи, Маргарет. Беше само една слугиня.

Утринната мъгла вече бе започнала да се вдига, когато Доминик слезе от подвижния мост на „Мисчиф“ и се запъти към сградата на яхтклуба. Крачеше с широка крачка, а звукът от токчетата й отекваше самотно от каменната настилка. В този ранен час крайбрежните улици бяха съвсем пусти. Младата жена стисна писмото между пръстите си. Е, не бе съвсем сама. Със сигурност господин… Разгъна листа и погледна подписа в края. Господин Н. Хоксмур, собственикът на позорно победения „Флийтуинг“. Да, той очевидно щеше да я очаква. Изглежда този приятел работеше здраво и твърдо преследваше целите си. Иначе едва ли би определил среща в седем часа сутринта, за да обсъдят… как го беше формулирал? Вдигна писмото. „Гарантирано делово споразумение.“

Доминик се усмихна, пъхна писмото в джоба си и ускори крачка. Нямаше значение, че писмото бе адресирано до господин Уилъби. Един усилено работещ делови мъж вероятно притежаваше достатъчно практичен ум, за да пренебрегне незначителния факт на нейния пол. Особено един англичанин, който бе изпил до дъно горчивата чаша на поражението, поднесена му от нея.

За Сайлъс всички англичани бяха копелета, защото английските корабни конструктори се отнасяха с презрение към всички плавателни съдове, създадени от американци. От друга страна баща й смяташе, че именно британците са обществото, достойно за един богат американец. Той бе прекарал последните двадесет години, опитвайки се да влезе във високомерния свят на британската аристокрация, чиито представители управляваха островите. Напоследък бе открил много по-лесен метод за осъществяване на целта си — замисляше да омъжи Доминик за мъж, в чийто вени тече благородна английска кръв.

Ако всичко тази сутрин се развие така, както Доминик го бе планирала, баща й много скоро щеше да разбере, че тя ще му е много по-полезна като управител на компанията му, отколкото като съпруга на някакъв превзет английски сноб.

В писмото си господин Н. Хоксмур бе поканил господин Уилъби да се срещне с него в стаите му, които се намираха на втория етаж в сградата на яхтклуба. Доминик мина покрай лакеите на входа с гордо вдигната глава и продължи към стълбата. Къщата бе странно тиха. Дори прислужниците се движеха безшумно. Сигурно гостите още спяха и това не бе никак чудно. Шумът от веселбата бе държал Доминик будна до три часа сутринта… както и образът на онзи мъж в библиотеката. Сякаш споменът завинаги бе запечатан в съзнанието й с нажежено желязо.