Кит Гарланд - Пленница на вятъра

Откри стаите на господин Н. Хоксмур на втория етаж, в дъното на коридора. Погледна номера на вратата, свери го с този, написан в писмото, и тихо почука. Зачака.

Отново погледна листа. Почука пак, този път по-силно. Изчака.

— Господин Хоксмур… — Прехапа устни. Огледа коридора. Сърцето й заби ускорено. Вече почти виждаше как възможността й се изплъзва. Може би господинът се бе успал. Може би бе забравил. А може би всичко бе само една жестока шега.

Мисълта я разстрои. Сякаш тя и корабът й бяха недостойни за истинско внимание.

— По дяволите! — Доминик пое дълбоко дъх, изправи рамене, вирна глава, вдигна ръка и спря… притисна ухо към вратата. — Господин…

От натиска на главата й вратата леко се открехна. Младата жена отстъпи назад и ръката й се стрелна към устата. След миг отново пристъпи напред и надникна в стаята.

— Господин Хоксмур…

Преглътна с усилие. Стаята, или поне това, което успя да види, бе разкошно и елегантно обзаведена. Всичко говореше за много пари. Срещу вратата се виждаше канапе, тапицирано с изумруденозелено кадифе. До него бе разположена маса от палисандрово дърво, върху която се издигаше огромна ваза с красиви цветя. Стените бяха с копринени тапети, а подът бе покрит с великолепен изумруден килим. Очевидно господин Хоксмур бе много богат мъж, с изискан вкус. И явно преуспял. Сбърчи нос и подуши лекия аромат, който се носеше във въздуха. През последните двадесет часа изглежда постоянно й се случваше да влезе в ролята на неканен посетител и нежелан свидетел. На какво ли не бе способно едно момиче, тласкано от отчаянието!

Побутна вратата с върха на обувката си. Тя се отвори веднага. Примигна срещу леглото, почти очаквайки да го види заето, като се имаше предвид късмета си напоследък. За щастие бе празно, покривката бе идеално опъната, а възглавниците бухнали. Погледът й обходи стаята. Беше безупречно чиста и подредена. Под стола не се търкаляха обувки. Завесите бяха вдигнати. Не се виждаха разхвърляни лични вещи. Мъжът явно обичаше реда.

— Г… — Преглътна. — Господин Хоксмур…

В този миг зърна вратата в другия край на помещението. Още една стая? Съблекалня? Поколеба се. В съзнанието й изплува картината на мъж, зает с облеклото си.

Е, това щеше да бъде нищо, в сравнение със сцената, на която бе станала свидетел миналата вечер. Нямаше нищо лошо, ако надзърне. В крайна сметка посещението й бе строго делово. Нито един бизнесмен не би пропуснал изгодна сделка… независимо от риска. Същото се отнасяше и за нея.

— Господин Хоксмур, там ли сте?

Тишина.

Докато прекосяваше стаята, Доминик успя да се убеди, че поради някаква незнайна причина господин Хоксмур бе припаднал на пода в съблекалнята си и сега отчаяно се нуждаеше от помощта й.

Спря се пред отворената врата и подпря ръка на рамката.

— Господин… — Затаи дъх. Един мъж седеше с гръб към нея, надвесен над маса, осеяна с листа. Подът бе затрупан с книги и чертежи, свити на рула. Върху купчината книги до бюрото имаше празна гарафа, а до нея бе поставена чаша, наполовина пълна с червена течност. Два месингови свещника, покапани с восък, допълваха картината. Стаята, първоначално предназначена за съблекалня, тънеше в пълен безпорядък. Удивително приличаше на кабинета на Доминик в Ню Йорк.

Тя се втренчи притеснено в гърба на мъжа. Катраненочерната му коса се стелеше небрежно на вълни и стигаше до яката. Бялата ленена риза бе опъната на широките рамене. Но това, което привлече вниманието й, бяха ръцете му. Те, както и миниатюрният модел от дърво, който държеше. Пръстите му бяха невероятно дълги, а ръцете му бяха огромни, дори и за един моряк. Докато оглеждаше загрубялата им кожа и масивните китки, подаващи се изпод навитите ръкави, Доминик си представи как изтегля и навива без никакво усилие конопено въже, дебело петнайсетина сантиметра. Въпреки това той държеше дървения модел с удивителна нежност, която накара устата на Доминик внезапно да пресъхне. Имаше нещо в начина, по който пръстите му се плъзгаха по лъскавата повърхност, в начина по който се бе загледал в миниатюрния кораб, забравил за всичко друго…

Да, тя напълно разбираше неговата вглъбеност и интерес. Та нали бе в плен на същата магия. В деня, когато за пръв път бе стъпила на борда на кораба на родителите й, тя се бе влюбила в морето и корабите. Сякаш им се бе врекла в обич до гроб. Страст бе твърде слаба дума, за да опише чувствата, които изпитваше към морето. От онзи ден тя бе посветила живота си да накара и останалите да споделят тази й любов или поне да ги накара да я разберат. Провали се с всички, освен със Сайлъс.