Джоан Джонсън - Кид

Сиера направи един кръг около Анабет.

— Трябва да свършим много неща с теб.

Анабет се изчерви.

— Аз знам, че не изглеждам много…

— Фактически, видът ти може да е проблем каза Сиера. — Ти имаш прекрасни черти на лицето. Само да те сложа в рокля и ставаш прекалено красива. Не, ще трябва да те направим малко по-грозна, отколкото си. Нека да помисля малко над това.

— Предполагам, че ще е по-добре да си отида, за да можеш малко да поспиш — каза Анабет. Ще се върна утре рано.

— Къде ще прекараш нощта? — попита Сиера.

— Ще намеря къде.

— Защо не спиш тук?

— Тук? — Анабет огледа женската стая. — Не мога.

— Защо не?

— Уат Ранкин със сигурност ще дойде рано или късно да ме търси. Или да търси теб.

— Никой, който не е поканен, не идва в стаята ми — каза Сиера с твърд глас.

— Само исках да кажа, че Ранкин може би мисли, че ти знаеш къде е златото или къде съм аз — каза Анабет. — Нищо друго нямах предвид.

— Освен Буут, аз не съм имала друг мъж — гласът на Сиера пресекна.

Анабет стоеше срещу другата жена, чувствайки се безпомощна да облекчи болката й.

— Трябва много да си го обичала — прошепна тя.

— Това не беше любов — отрече Сиера. — Аз съм достатъчно умна, за да се влюбя в някой мъж. Той само ще ти разбие сърцето. Това ти първият урок като жена, Анабет. Запомни го добре.

Джейк се чувстваше разгорещен, прашец и отвратен, докато яздеше по улица Кениън в Санта Фе. Малко след като беше забелязал следите, които се надяваше да са на престъпната банда, те се бяха разделили и разпръснали в осем различни посоки. Тъй като той отиваше в Санта Фе, последва чифта следи, директно водещ за там. И ги загуби точно преди града.

Той зави в една странична улица и се насочи към двуетажна бяла сграда. Малка дървена табелка с боядисани букви висеше от парапета на верандата отпред и казваше просто „Юлали Шмид“.

Джейк почука на вратата на пансиона, но не дочака отговор, а направо влезе вътре.

— Юлали? Юлали Шмид!

Изобилните приветствия, които Джейк получи от белокосата жена, пристигнала тичешком в отговор на вика му, не оставяха съмнение, че двамата се познаваха. Фрау Шмид бе жена, която се наслаждаваше на соса и кнедлите си. Джейк беше открил, че тя притежаваше сърце, голямо колкото самата нея. Вдовицата Шмид носеше косата си прибрана на кок отзад върху тила, излагайки на показ множеството бръчки по челото, гарвановите пръсти в ъглите на очите и линиите около устните си, които издаваха предишен живот, пълен с трудности и препятствия.

— Радвам се да те видя отново, Джейк. Изминаха колко, две години?

— Почти три.

— Толкова дълго време ли измина, откак племенника ти го убиха диваците, а? — каза Юлали.

Джейк кимна. Той бе с твърде нисък дух, когато за първи път посети пансиона на Юлали Шмид Беше се напил и повърна. Юлали придружи тогава със съвети горещото кафе и двамата оттогава станаха приятели.

— Влизай и се чувствай като у дома си — каза Юлали. — Колко дълго ще останеш?

— Зависи от това, колко време ще ми отнеме да намеря каквото търся — каза Джейк.

Юлали заведе Джейк в кухнята. Когато влязоха там, завариха една висока жена да стои с гръб към тях до мивката, белейки картофи.

— Това е новото ми наето момиче Анабет каза Юлали. — Анабет, кажи здравей на Джей Кърни.

Анабет се задави от бързо издишания дим. Тя бързо загаси цигарата си в купата вода, която държеше под ръка за обелените картофи.

Джейк успя да мерне очите, скрити зад дебели като дъното на бутилка лупи и синьо-черната коса, толкова здраво опъната назад, че сигурно причиняваше болка. Момичето обърна глава каза:

— Здравейте. — Точно толкова бързо се обърна се върна към заниманието си.

— Момичето е малко срамежливо, — каза Юлали, — но работи здравата. Налей на Джейк малко кафе, Анабет.

Джейк седна долу до масата и наблюдаваш как Юлали отиде да му отреже малко щрудел.

Очите му се прехвърлиха върху момичето, когато то силно изруга. Той помисли, че това са думи, които една млада дама не би трябвало да знае, но не беше сигурен.

— Добре ли си? — попита я той.

— Само си изгорих ръката с кафеника — прошепна тя.

Анабет нагласи очилата си надолу, за да може да вижда над тях и да вдигне кафеника с една кърпа. Тя се пресегна с другата си ръка и грабна една чаша за кафе от близките куки. После отново бутна нагоре тежките стъкла с кокалчето на пръста си, за да оправи маскировката. Прекоси кухнята до малката дървена маса, но дебелите стъкла разкривяваха зрението й и тя се блъсна в острия й ръб с ханша си.