Джоан Джонсън - Кид

— Довършете го! — каза Ранкин.

Анабет наблюдаваше с ужасен поглед как Водораслото и Уиски изстреляха още два куршум в Буут. Ясно беше от неговите стонове и по начина, по който тялото му се отпусна, че това бяха смъртоносни рани.

Анабет! Махай се по дяволите оттук! Бягай!

Това предупреждение прозвуча в главата на Буут и то никога не бе изречено, защото мускулите на пълното му с куршуми тяло се отпуснаха и изпънаха на земята.

Анабет отстъпи назад и се скри зад бараката. Стомахът й се свиваше в спазми. Буут беше мъртъв! И тя не можа да направи нищо, за да го спаси.

Свлече се на земята и прегърна коленете скрита от храстите в основата на бараката. Може би, ако не беше дошла тук, чичо й още щеше да е жив! Тя отклони вниманието му с появяването си момент преди Уат Ранкин да го застреля в гръб. Може би, ако вниманието му бе останало концентрирано върху Ранкин…

Но Анабет знаеше дълбоко в себе си, че Буут нямаше шанс срещу Ранкин. Не съществуваше защита срещу този тип жълтокоремести помияри, които застрелваха човека в гърба.

Може би, в този първоначален момент, ако тя беше извадила пистолета си, можеше да помогне на Буут със стрелба да си пробие път. Но шокът и страхът я бяха сковали, докато стана твърде късно. Докато разумът й каза, че само щяха да я убият, ако се опиташе да му помогне.

Анабет почувства как едно ридание се надига в гърлото й и тя го потисна. Ако издадеше само един-единствен звук, бандитите със сигурност щяха да я открият. Тя притисна лице към коленете си и притаи дъх. Молеше се те да не открият присъствието й.

— Хей! Той не носи колана със златото — извика Змията.

— Виж в торбите на седлото му — каза Ранкин.

— Тук има съвсем малко, сеньор — каза Солано, връчвайки торбите на Ранкин.

— Какво по дяволите е това?

Анабет чу възмущението и объркването на бандитите в ужасните им викове, когато те разбраха, че Буут е донесъл със себе си само една нищожна част от златото.

— Трябва да намерим Кид — каза Ранкин. — Той знае къде е златото.

„Но аз не знам!“ — осъзна Анабет.

— Ние не знаем къде да търсим Кид — призна Уиски. — Буут отнесе тайната на онази долина със себе си в гроба.

Ранкин изруга отново.

— Тогава трябва да се пръснем и да я търсим. Даже ако не успеем да открием долината, Детето ще трябва да се появи рано или късно. И когато това стане, ние ще го чакаме.

Анабет се сви в толкова малко пространство в колкото можа, когато бандитите препуснаха конете си покрай нея. Тя изчака няколко минути преди да застави треперещите си крака да се изправят и още няколко минути, преди да може отиде при чичо си.

Буут лежеше на верандата в локва кръв. Тя закри устата си с длан, за да потисне гаденето, което отново се надигаше. Клекна до него, уплашена да го докосне, защото той бе ранен на толкова много места.

— Буут.

Анабет беше толкова сигурна, че чичо мъртъв, че възкликна, когато очите му се отвориха.

— Буут! Ти си жив! — Сърцето й подскочи от радост, която бързо се превърна в ужас, когато понечи да хване ръката му и вместо нея напипа разкъсана плът.

— Буут, ти имаш нужда от лекар.

— Лекар не — прошепна той. — Твърде късно е това.

— Не говори така! — Анабет взе в дланите, здравата ръка на Буут и я допря до бузата си. Буут не можеше да умре! Той беше единственият й останал роднина.

Анабет видя отчаянието в очите на чичо си съзнанието, че краят е близо. Лицето на Буут има пепелносив цвят и дишането му бе повърхностно. Чичо й беше прав. Твърде късно, за да може дори да му помогне с каквото и да било.

— Аз толкова съжалявам, Буут.

— За какво?

— Защото се намирах там, където не трябваше да бъда. Ако не те бях разсеяла…

— Грешката не беше твоя, Дете. Това, което стана, щеше да се случи независимо дали ти бе тук, или не. — Той видя разочарованието и загубата на невинността в очите й. — Ти вземи златото и иди в Колорадо. Чуваш ли ме? Махай се оттук колкото можеш по-бързо.

Очите му изгубиха блясъка си и Анабет усети как я обзема паника при мисълта, че той нямаше да живее още дълго.

— Внимавай за Ранкин — прошепна Буут. Сълзите в очите на чичо й я уплашиха.

— Аз ти обещавам, че те ще страдат за това, което ти направиха, Буут. Всеки един от тях. Особено Ранкин. Кълна се в това, Буут! Кълна се!

— Не, Дете! Ти трябва да избягаш! — Един болезнен стон се откърти от гърлото му.

— Буут? Какво мога да направя аз? Как мога да ти помогна?

Той сграбчи ръката й и тя се наведе надолу, поставяйки ухото си до устните му. Той й прошепна нещо, думи, които нямаха смисъл.