Джоан Джонсън - Кид

Мъничкият й син с русата си до бяло коса, подпъхната под една шапка, която бе твърде голяма за него, гордо препусна с баща си — и никога не се върна.

Странно беше как тя можеше да си спомни всеки детайл от облеклото на Джефри — и нищо от дрехите на Сам в този ден, когато синът й напусна Уиндоу Рок за последен път.

О, Боже! Само ако можеше да преживее този ден отново! Сам, Сам! Аз те обичах някога. Съжалявам, че не те целунах за довиждане. Съжалявам, че те обвинявах за загубата на Джеф. Съжалява, че се обръщах с гръб към теб в леглото. Съжалявам, че ти умря мислейки, че те мразя. Толкова съжалявам!

Торбата почти се изплъзна от ръцете Клер. Тя успя да я хване до бедрото си. Каубоя беше бърз, за да я хване, както и нея. Клер се постара да изгони отчаянието от гласа си, кога каза:

— Пусни ме.

— Изглежда, че се нуждаеш от силни мъжки ръце, за да не паднеш, малка госпожо. Има много разбойници между това място и Уиндоу Рок. Както си вдовица и т.н., ти нямаш повече мъж, за да…

— Аз ще изпратя дамата до дома й.

Каубоят се обърна, за да наругае този глупак, който го прекъсваше и отстъпи назад, възкликвайки на глас. Размерите на човека пред него сами по себе си бяха достатъчни, за да го спрат. Недвусмисленият поглед в сивите очи на мъжа предвещаваха лошо за всеки, който му противоречеше. Един тесен белег преминаваше през устата му, навеждайки надолу единия ъгъл, което му придавате свиреп и твърд като кремък вид.

Каубоят докосна шапката си за Клер и отстъпи назад, докато се увери, че щяха да му разрешат да си тръгне. След това се обърна и хукна — това беше точната дума, която премина през ума на Клер — хукна да бяга.

Тя се обърна към мъжа, който причини бягството на каубоя и попита:

— Винаги ли действаш така на хората?

— Страхувам се, че да. — Устните му се свиха от отвращение. — Никога не мога да свикна с това.

— Щастлива съм, че дойде, Джейк.

— Мислеше ли, че няма да дойда?

— Разтревожих се, когато не получих вест от теб.

— Бях зает. Трябваше да свърша една работа за Рейнджърите. Когато получих съобщението, бях вече на половината път нагоре по пътеката Чихуахуа, така че реших да продължа, вместо да спирам някъде, за да телеграфирам, че пристигам.

Клер забеляза петолъчната звезда, изчукана от едно мексиканско цинково песо, закачено за ризата на Джейк и наполовина скрита от черното му кожено сако. Никога не беше толкова благодарна, както сега, че брат й е Тексаски Рейнджър. Джейк щеше да се погрижи мъжът или мъжете, които бяха ограбили и убили Сам, да бъдат изправени пред съда.

Клер копнееше да се хвърли в ръцете на Джейк, да даде и да получи утеха. Нещата не бяха толкова наред с брат й. Тя стоеше там, чувствайки се неловко и остави очите й да кажат всичко, което устните не можаха.

„Благодаря ти, че дойде. Аз съм уплашена. Имам нужда от помощта ти.“

Джейк осъзна, че Клер бавно, но сигурно пускаше пакета в ръцете му. Той го взе от нея и се изуми колко много тежеше.

— Какво има вътре?

Усмивката й подчерта линиите на скръбта по лицето й.

— Кафе и праскови. И куршуми.

Той повдигна черните си вежди.

— Очакваш малко неприятности?

— Повече от малко.

Джейк се принуди да прегърне с ръка Клер през раменете, за да й помогне да не падне.

— Къде можем да получим чаша кафе?

Тя посочи към лавката и Джейк тръгна в тази посока покрай един ред едноетажни сгради от камък и дърво. Нямаше тротоар и пролетните дъждове бяха разкаляли улицата. Шлейфът на роклята на Клер бе едно нямо свидетелство, че тя вече се е разходила из града. Не че това представляваше истински град с двата си реда срещуположни сгради, които се бяха появили около изворите. Но това бе достатъчно, за да се постави тук спирка на дилижанса.

Всички очи се обърнаха към тях, когато влязоха в паянтовата сграда. Хората определено притихнаха, докато Джейк вървеше към задната част, където се намираше лавката. Той настани Клер до една кръгла дървена маса, след това сам взе стол, който облегна на стената. Веднага, щом те се настаниха, в лавката избухна оживен шепот.

Една изсъхнала мексиканска жена дойде, за да вземе поръчката им и Джейк поръча един стек, боб, ориз и тортилас с кафето си. Когато храната пристигна, той я погълна, като един гладен мъж, и си поръча втори път.

Учудена, Клер попита:

— Кога за последен път си се хранил?

— Не си спомням — успя да каже Джейк с пълна уста. — Трябва да е било онзи ден.

По време на храненето, Клер използва възможността да разкаже на Джейк всичко, което знаеше за това, което се е случило със Сам. То не беше много.