Джоан Джонсън - Кид

— Какво каза? Аз не разбирам.

Той ги прошепна отново. Същите безсмислени слова.

Тя искаше да го разтърси. Изглеждаше толкова важно за него тя да разбере, но нямаше никакъв смисъл в това, което казваше.

— Буут, аз не разбирам!

— Дете…

Анабет още го гледаше, когато разбра, че мъртъв. Очите му станаха стъклени. Гръдният кош повече не се повдигаше и спадаше. Пръстите му се отпуснаха в ръката й.

— Не! — Анабет не приемаше неговата смърт. Моля те, Буут! — Тя почувства мъка, която бе твърде болезнена, за да се понесе. — Неееее!

По-късно Анабет не можеше да си спомни как е прекарала следващите няколко часа. Тя претърси храстите, докато намери двата револвера Буут със седефени дръжки. Щеше да използва собственото му оръжие, за да осъществи отмъщението, в което се закле.

Някак си, успя да качи Буут на коня му и го върне обратно в долината. Там изкопа трап зад каменната къща и погреба чичото до баща си, покривайки гроба с камъни, за да го отбележи добре.

Тя седеше до гроба на Буут, отказвайки да предаде на мъката си и вместо това лелееше желанието за отмъщение. Бандит или не, чичо й не заслужаваше такава мрачна смърт. И за какво? За едно ковчеже злато, което Анабет не можа да намери след много щателно претърсване на долината. Тайната на Буут умря заедно с него.

Анабет се закле, че Уат Ранкин и останали от престъпната банда на Буут ще платят за предателството си. Тя нямаше да се обърне към закона. Властите само щяха да са щастливи да се отърват от още един престъпник в нейно лице. Така имаше нужда от стратегия, от някакъв хитър план, за да отмъсти за убийството на чичо си.

Отговорът я осени като проблясък на светкавица в планинска буря. Рязко очертан, забележителен и абсолютно прекрасен в простотата си.

Бандата на Буут щеше да търси Кид Калуун. Но те не знаеха нищо за Анабет. Най-после тя можеше да осъществи мечтата си да стане дама. Щеше да се скрие в Санта Фе като хубавата малка Анабет „Смит“ и да наблюдава действията на бандата. После, когато те най-малко го очакваха, Кид Калуун щеше да се появи и да изсипе отгоре им отмъщението за смъртта на чичо си.

— Моля пуснете ме да мина. — Клер Чандлър вдигна брадичка, когато срещна грубия поглед на каубоят, застанал на прага на магазина на Съливан. Тя би трябвало, остане в ранчото, докато Джейк пристигне. Трябваше да помисли по-добре, преди да предприеме сама пътуването до „Изворите на стария кон“. Но тя вече беше изпратила отчаяното съобщение в Ел Пасо преди две седмици, а в още нямаше и дума от брат й. Написа телеграмата си ясно и точно:

Сам е убит. Златото откраднато. Нуждая се от помощ да спася Уиндоу Рок.

Защо Джейк не отговори? Клер нямаше да може още дълго да се справя сама с мъже като този, застанал на пътя й.

— Вие ще имате нужда от помощ с този пакет, госпожо Чандлър — изръмжа каубоят, като се пресегна да го вземе.

— Мога да се справя. — Клер здраво стисна платнената торба, която съдържаше пет паунда кафе, три банки с праскови и десет кутии с патрони 45 калибър. Тя очакваше неприятности в Уиндоу Рок.

Клер не се заблуждаваше, че който и да е от мъжете, които доближаваха една скърбяща вдовица с предложения за брак, можеше да е поне малко заинтересован за нейното бъдеще. Те искаха ранчото. Уиндоу Рок беше едно първокласно парче земя, разположено в близост до най-добрата Юда в западно Ню Мексико.

Най-лошият от всички тях бе Уил Риърдън. Как можаха тя и Сам така да сбъркат с този човек! Кито най-близък съсед, Уил първи се появи, за да поднесе съболезнованията си, след като научил за смъртта на Сам. Когато тя се обърна с лице към него, търсейки утеха, той я погледна в очите и каза, че ще е щастлив да се омъжи за нея и да забрави за заема, който му дължаха за Уиндоу Рок. Тя избегна да отговори на предложението му, изтъквайки мъката си като причина. Той си отиде тогава, но тя знаеше, че ще се върне.

Клер преглътна мъчителната буца, задръстила гърлото й. Тя се беше надявала, че лешоядите ще почакат малко, преди да започнат да кръжат. Не можеше да понесе загубата на Сам. Едвам бе започнала да се възстановява от загубата на сина си.

Всеки божи ден, тя преживяваше отново спомена за последните моменти, през които видя Джефри жив. Синът й изглеждаше толкова доволен, седнал върху понито до баща си. Една широка усмивка грееше през цялото му лице. Той носеше червена памучна риза със седефени копчета, черни джинси и блестящи черни ботуши — всичките подарък за рождения му ден.