Джоан Джонсън - Кид

Искаше му се да може да каже на някого за Долината. Това беше такова великолепно откритие! Но щеше да е невъзможно да го обясни на майка си — или на който и да било друг — че е станал приятел с едно бяло момиче. И без това предостатъчно го подиграваха. Също така не желаеше никой друг да идва тук. Това специално място принадлежеше на него и на детето, с което се сприятели.

Те разговаряха, докато слънцето започна да залязва и тогава момичето се изправи и се опита още веднъж да го накара да отиде с нея до каменната къща в другия край на долината.

— Аз не мога да дойда, Преследван Елен. Трябва да се върна в селото си. Но ще дойда пак — обеща Уолф.

Със знаци, жестове и няколкото думи, на които вече се бяха научили един друг, те направих всичко възможно, за да се уверят, че ще се срещнат тук през друг ден. От далечния край на долината някой извика момичето:

— Алооооо, Анабеееет. Къде си?

— Трябва да тръгвам — каза момичето. — Ще бъда тук утре. Ще дойдеш ли пак?

— Ще дойда.

Когато тя си отиде, Уолф яхна понито си започна дългото обратно изкачване вън от долината.

Същата вечер, когато той се завърна в селото без никакво месо за гърнето на майка си, Уолф не обърна внимание на подигравките на Ръмжаща Мечка. Той даже не забеляза и дразнещите забележки на приятелите на Ръмжащата Мечка. Обърна се студено, гледайки ги с тъмните си очи, които ги предизвикваха да направят най-лошото, на което бяха способни.

Това, че Преследваният Елен го прие безрезервно, донесе една дългоочаквана утеха за нараненото му сърце. В селото можеха да се отнасяха към него с презрение и да го държат на разстояние. Тяхното отношение не го засягаше вече толкова много, защото Уолф разбра, че не е повече сам.

Обаче сега Преследваният Елен му каза, възнамерява да замине завинаги.

— Ти не можеш да напуснеш това място, Преследван Елен. Ти не можеш да ме оставиш.

— Ти не можеш да ме спреш, Уолф.

— Ще видим.

Анабет чу възбудата в гласа на Уолф — и неговата решителност — но тя не притежаваше успокоителни думи, които да изрече.

— Ти ще ми липсваш, Уолф.

— Аз ще дойда пак — каза й той. — Когато размисля над това, което ти каза. — Когато измислеше начин да я убеди да остане.

— Аз няма да променя решението си — предупреди го тя. — Ще замина. Нямам никакъв избор!

Анабет се отдалечи, неспособна да понася повече стоическия поглед върху лицето на Уолф. Те бяха приятели достатъчно дълго време и тя го познаваше достатъчно добре, за да разбира колко дълбоки са чувствата му. Той щеше да се върне. Уолф никога не казваше това, което не мисли.

През следващата седмица, Анабет не можеше да отхвърли страха, че нещо можеше да се случи, което щеше да унищожи нейната мечта за нов живот с чичо й в Колорадо. И тя си припомни подозренията си за Уат Ранкин. На сутринта, когато Буут щеше да се срещне с бандитите, Анабет се събуди сигурна, че не бива да оставя чичо си да се изправи сам срещу Ранкин.

Тя извика Буут от спалнята си, но той не отговори. Когато изтича боса по дървения под през стаите откри, че Буут вече е излязъл. Той беше оставил една бележка за нея.

Скъпо Дете,

Аз взех малко злато за бандата и оставих останалото в друго безопасно място. Ще се върна веднага, щом мога.

Не тръгвай след мен!

Само две секунди Анабет размишляваше над възможността да чака в долината завръщането на Буут. След това тя се облече колкото можа по-бързо, оседла коня си и препусна към бараката, където Буут трябваше да се срещне с бандата престъпници. Предчувствията й се засилваха все повече, докато приближаваше мястото на срещата. Нещо щеше да се случи. Конят й се умори, но тя го пришпорваше да бърза. Времето за мечтата й изтичаше.

Когато наближи бараката, Анабет можа да чуе гневни гласове. О, Боже, моля ти се! Нека да не е твърде закъсняла!

Тя скочи от коня си и се скри сред скалите, заобикалящи бараката. Всички членове на бандата се виждаха ясно. Освен Уат Ранкин. Къде по дяволите беше той?

— Какво те забави толкова много! — възклик Змията към Буут. — Ние чакаме тук от часове.

— Надявам се, че никой шпионин не ни търси каза Тийг. — И че си се измъкнал чист.

— Къде е златото? — попита Грайър.

— Ранкин със сигурност знаеше за какво говори — каза Тийг, потривайки ръце. — Добре е, че се разбрахме с него в Санта Фе.

— Къде е Ранкин? — попита Буут. — Аз имам нещо да му казвам.

— Тук. — Ранкин се появи на прага на бараката със затъкнати палци в колана си. Устните му бяха извити в усмивка. — Говори, Буут. Аз слушам.