Джоан Джонсън - Кид

Тук, тогава, щеше да бъде неговото убежище. Негово собствено място, където можеше да идва и да бъде сам, и където кармата на раждането му нямаше да го последва. Той пришпори понито си заслиза надолу по тясната еленова пътека, отвеждаща в долината.

За радост на Уолф, един поток прекосяваш цялата долина. Той проследи искрящата вода до мястото, където потокът се вливаше в голямо езеро под сянката на върха. И там при езерото той откри, че неговата долина не беше така безлюдна, както помисли отначало. Някой плуваше в езерото.

Той не се показа на открито и с изумление разбра, че това бе едно бяло дете, едно момиче. Очите му бързо огледаха пак долината. Тя не можеш да живее сама тук. Трябваше да има и други бели мъже. Той усети, че се разгневява. Вече бе обяви долината за своя, само за да открие сега, че някой друг я е открил преди него.

Но това можеше да се поправи.

Момичето в езерото беше дете на не повече от шест, или седем години. Независимо от това, той се приближи предпазливо към нея. Не искаше тя да заплаче и да предупреди останалите, които сигурно живееха в тази долина с нея.

Той не можа да не се възхити на грациозността и удоволствието, с които тя плуваше. Можеше да я чуе как се смее даже от скривалището си сред скалите. Разбра, че не искаше да убива един такъв свободен дух. Но това го поставяше пред труден избор.

Трябваше ли да я плени и отведе обратно в селото си? Обикновено апахите не държаха жени пленници, защото те бяха безполезни. И особено с това дете щеше да е така. Без да има ясен план в главата си, той реши да я доближи.

За негово учудване, самотното момиче излезе от водата веднага, щом го видя. Тя стоеше там с капеща от тялото й вода, облечена само в тънки бели гащички до коленете и напълно безстрашна. Тя даже го заговори на езика на белия човек.

— Здравей. Кой си ти? — попита тя.

Разбира се, той нямаше представа какво казва тя. И се изуми още повече, когато момичето му протегна ръка за добре дошъл. Несигурен, той се поколеба.

Тя отпусна ръката си и заговори отново.

— Казвам се Анабет Калуун. Ти апах ли си? Чичо ми Буут каза, че апахите са лоши. Но ти не изглеждаш лош. Разбираш ли ме?

Момичето очевидно осъзна, че той не разбира и дума от това, което тя казва, защото започна да си помага с жестове, докато говореше. Тя посочи с ръка цялата долина и после към далечния й край, където той сега можа да види, след като тя му показа, една каменна къща, в каквито живеех белите хора.

— Аз живея тук в Скъпоценната долина с баща ми и чичо Буут. Татко го няма сега в долината, защото работи в мината „Двама братя“. Той вече открил малко злато, но се надява да намери много и да стане богат някой ден. Чичо ми Буут е долу къщата. Ти искаш ли да вечеряш с нас?

Когато тя се пресегна за ръката му, Уолф си издърпа. Това беше за първи път, когато някой обръщаше приятелски към него. Той продължаваше да я зяпа. И тя продължи да говори.

— Наблизо ли живееш? Искаш ли да станем приятели? Аз бих искала да си имам приятел. Буут е смешен понякога, но невинаги иска да си играем. Искаш ли да си поиграем сега?

Тя отново се пресегна и Уолф заинтригуван остави да хване ръката му. Секунда по-късно тя го спъна и той полетя към езерото.

Уолф изскочи от водата, готов за убийство само за да открие, че тя го сочи с пръст и се смее.

— Буут ме научи как да правя това. О, смешно беше като те гледах как летиш!

Достойнството на Уолф бе болезнено засегнато при падането и той бързо се огледа наоколо, да се увери, че никой не е видял как това мъничко дете го просна във водата. Той, който победи Ръмжащата Мечка, беше спънат от едно дете! Уолф гледаше момичето — източникът на неговото унижение.

Тя стоеше там, усмихвайки се надолу към него и го викаше със смеещите си сини очи да се присъедини към нея в смеха от закачката, която направи. После тя протегна ръка, за да му помогне да излезе от водата.

Уолф откри, че е напълно очарован. Отначало плахо, а сетне с цялото си сърце той се усмихна в отговор. В този момент се роди една безвъзвратна, нерушима приятелска връзка.

Уолф се измъкна от езерото и седна с кръстосани крака върху камъка до водата, потупвайки земята до себе си, за да покаже на момичето къде да седне.

Тя бързо се настани долу до него и започна да бърбори отново. За пръв път той й заговори на езика апах.

— Аз ще те нарека Преследваният Елен, защото това правех, когато те намерих — каза той. — Ще бъда твой приятел. Но ти не трябва да казваш за мен на хората, с които живееш. И аз също ще запазя приятелството ни в тайна.