Джоан Джонсън - Кид

Сам отговори с най-отблъскващия си глас:

— От десет години. — За нещастие, младокът не се отказваше.

— Имате ли деца? — попита той.

Сам преглътна внезапно появилата се топка в гърлото му.

— Един син.

— Колко е голям?

Човекът от Изтока не можеше да има представи каква агония причиняваше с въпросите си. Сам се почувства агресивен към човека, но се насили да отговори:

— Джеф ще бъде — щеше да бъде — на девет години следващия месец. — После, с едно изръмжаваше, имащо за цел да накара младока да млъкне завинаги, той каза: — Апахите го откраднаха пред три години.

Младият човек сега беше по-любопитен отвсякога, но внимаваше да не обиди сега изглеждащия опасен каубой. Той измърмори на себе си:

— Аз мислех, че тези неща се случват само книгите.

Сам се извърна, за да погледне през прозореца. Спомените бяха твърде живи. Той бе взел Джеф със себе си за подкарването на стадото, въпреки че шестгодишният му син бе твърде млад, за да може да помогне с нещо. Той и неколцина помощници работеха в устието на един затворен каньон като дамгосваха добитъка. Джеф подкара понито си недалеч, следвайки следата на една рогата жаба в пясъка. Крещящите диваци се появиха сякаш от небето и също така бързо изчезнаха. Те отведох Джеф с тях.

Сам не можеше да се изправи пред Клер и да й каже, че техният син беше пленник на диваците. Те и двамата бяха станали свидетели на отнемането от индианците на друг отвлечен син на собственик на ранчо, тринадесетгодишния Джеймс Трипли, който бе живял сред апахите четири години. По време на отсъствието си, бялото момче се бе превърнало в дивак.

Родителите, които посрещнаха отдавна изгубения си син с отворени обятия и радостни сълзи бяха намерени на другата сутрин убити и скалпирани. Момчето Трипли изчезна. Клер беше една от жените, които приготвиха телата за погребението. Той никога не забрави пепелния цвят на лицето й, когато се хвърли в ръцете му, след като излезе от къщата.

И така той я излъга за това, което се случи с Джеф. Той й каза, че Джеф е мъртъв. И се надяваше противно на всички изгледи, че ще си върне момчето, преди Джеф да възприеме обичаите на апах. Ако Сам беше намерил Джеф през първите седмици или месеци от пленяването му, той знаеше, че Клер щеше да му прости лъжата. А ако не… Техният син и така бе загубен.

Сам никога не бе спирал да търси Джеф, но през последните три години не откри следа от сина си. Клер знаеше, че синът им е погребан в онзи самотен каньон. Сам единствен понасяше товара от знанието, че синът му — ако все още беше жив — бавно, но сигурно се превръщаше в кръвожаден дивак.

Той и Клер не скърбяха заедно, но все пак скърбяха. И мъката продължаваше. Но нямаше да продължи още дълго, ако Сам успееше да изпълни замисленото.

Със златото, което току-що получи от продажбата на сто и четиридесет глави първокачествен добитък Уиндоу Рок, Сам се надяваше да отведе Клер на север в Монтана. Там те можеха да започнат отново в място, където нямаше да има болезнени спомени. Може би той щеше да успее да изтрие някак си, някой ден, трагичният поглед от очите й.

Гласът на младия мъж прекъсна мислите на Сам.

— Историите, които съм чувал за диваците… истина ли са?

Зелените очи на Сам станаха каменни.

— Не знам какво си чул. Вероятно истината е по-лоша.

— Аз ще бъда ли в безопасност тук?

Сам изхъмка.

— В безопасност като всеки друг младок.

Младият мъж се наду веднага при тази обида. Той извади един блестящ пистолет от джоба на сакото си.

— Трябва да знаеш, че съм добре подготвен да се защитавам.

— Махни това нещо — каза Сам. — Никога не изваждай пистолет, освен ако не възнамеряваш да го използваш, защото, повярвай ми, тук другите джентълмени ще го направят.

— Сега виж какво, ти… — Младежът беше отхвърлен назад на седалката, когато дилижансът дръпна напред, накланяйки се опасно, като увеличи скоростта по неравния път. Кочияшът сипеше проклятия върху конете и един силен гръм се точно над главите им.

Очите на младежа от Изток се разшириха от ужас.

— Какво беше това? Какво става? — Той започна да се навежда навън през прозореца, но Сам го издърпа обратно вътре.

— Покажи си носа вън от този прозорец и е сигурно, че ще го отнесе куршум.

— Искаш да кажеш, че ни нападат? — Лицето на младежа замръзна в такава учудена физиономия, че Сам се разсмя.

— Ти със сигурност си чел в някой роман, как се напада дилижанс — каза Сам с крива усмивка.

— Разбира се, че съм чел. Но аз никога… аз… Искаш да кажеш, че ни нападат ли?