Джоан Джонсън - Кид

Очите на Водораслото гледаха зад Анабет и тя се обърна, за да види какво е привлякло вниманието му. Уат Ранкин. Ранкин беше със среден ръст и тегло, но притежаваше лице, което веднъж видяно, не можеше да се забрави. Анабет разглеждаше мъжа, докато той се приближаваше и се опитваше да реши, какво точно в него я караше да не го харесва и да му няма доверие.

Очите му. Те имаха полузатворения, внимателен поглед на хората, родени по хълмовете в Тенеси.

Устата му. Тя беше толкова малка, че зъбатата му усмивка изглеждаше почти демонична.

Брадичката му. Една дълбока бразда я разделяше и той изглеждаше така, сякаш някой го ударил като дете, разчупвайки лицето му на две.

Косата му. Руса и бебешки фина, тя явно бе източник на гордост за човека. Той държеше един кехлибарен гребен в джоба си и често го използваше.

Гласът му. Твърде гладък, твърде самоуверен. Той звучеше повече като някой, свикнал да издава заповеди, а не да ги получава. Което само увеличи тревогата на Анабет. Защо той се беше присъединил към бандата? Какво искаше в действителност?

— Съжалявам, че закъснях — каза Уат с една подкупваща усмивка.

— Ако искаш да останеш част от Бандата Калуун, по-добре това да е за последен път — предупреди го Буут.

Анабет се изненада от грубия глас на чичо си. Тя гледаше как устата на Уат се затвори, но после той каза:

— Разбира се, Буут. Както кажеш.

— Сега, когато си тук, можем да поговорим, кой какво ще прави.

Бандата се насъбра наоколо, докато Буут клекна и започна да чертае с една пръчка в праха. Той отбеляза, къде всеки човек щеше да чака дилижанса, кога преследването щеше да започне и как щеше да свърши.

— Аз не искам никакви убийства — каза Буут. — Внимавайте как стреляте, ако изобщо трябва да стреляте. — Анабет осъзна, че това съобщение беше за сметка на Уат. Останалите от бандата знаеха чувствата на Буут. Не бе толкова вероятно законът да тръгне след крадци, както би станало с убийци. Следователно, Анабет не беше видяла много проляна кръв през последните три години.

— Има ли някой въпроси? — попита Буут, когато свърши.

— Аз имам един — каза Уат.

— Какъв?

— След като вземем златото, какво ще стане тогава?

— Срещаме се обратно тук и го разделяме.

Анабет почувства едно раздвижване сред бандитите. Те се спогледаха един друг и после към Уат, който кимна почти незабележимо. Анабет се чудеше дали Буут видя същото нещо като нея. Какво става тук, чудеше се тя.

— Много добре — каза Уат.

Но то не беше добре, осъзна Анабет, докато изучаваше лицето на Ранкин. Защо лъжеше Уат? Какво означаваше крадливото кимване към другите?

— Хайде да тръгваме! — каза Буут. Щом се качиха на седлата, Анабет почти не можа да се приближи до Буут. Един или друг от бандата винаги се изпречваше на пътя й. Водораслото я спря, за да й разкаже една история. Солано я задържа, докато се възхищаваше на коня й. Грайър и Тийг започнаха да спорят и въвлякоха в спора си и нея.

Анабет започна да чувства паника. Нещо беше съвсем не наред. Тя трябваше да говори насаме с Буут и да го предупреди за подозренията си. Преди да се усети, те превалиха едно изкачване и: в далечината можеше да се види прахта от дилижанса.

— Помнете какво трябва да правите — каза Буут. Той хвърли един предупредителен поглед към Анабет и каза: — Дете, ти стой далеч от огъня.

— Буут, аз трябва да говоря с теб…

Но беше твърде късно. Буут вече бе нахлупил банданата си, за да скрие лицето си и пришпори коня си в галоп. Анабет се обърна и потърси най-новия член на бандата. Тя почувства как косата й се изправя на врата. Сърцето й пропусна един удар.

Уат Ранкин се усмихваше с вампирската си усмивка. И държеше колта си в ръка.

— Това жена ти ли е?

Сам Чандлър премести погледа си от дагеротипа, който държеше в ръка. Очите му се присвиха, докато разглеждаше младока, седящ срещу него в дилижанса. Един човек на Запада трябваше да разбира по-добре нещата, за да си позволи да задава въпроси на непознат, но нещата малко се промениха през годините след войната между щатите. Западът гъмжеше от поклонници, търсещи приключения. Вродената любезност на Сам го накара да задоволи любопитството на младежа.

— Да, това е моята жена.

Джентълменът от Изтока се пресегна за фотографията.

— Мога ли да я видя?

Без желание, Сам му подаде снимката на Клер.

Младият мъж трудно държеше снимката в клатушкащия се дилижанс, но накрая обяви:

— Тя е много красива. Отдавна ли сте женени?