Джоан Джонсън - Кид

— Аз не мога. Ръката ми е счупена.

— Тогава си вдигни здравата ръка — изръмжа Ранкин, прицелвайки се с пистолета в младежа.

Младият мъж побледня.

Буут се обърна към Ранкин и каза:

— Прибери си пистолета. — Той почака докато Ранкин прибра оръжието в кобура, преди да се обърне отново към двамата мъже, стоящи пред него.

Младокът въздъхна с облекчение, докато стискаше счупената си ръка със здравата.

За мъж, носещ толкова много пари, колкото предполагаше за Сам Чандлър, собственикът ранчо изглеждаше прекалено спокоен, забеля Анабет. И не само това. Чандлър изглеждаше готов и с желание да се изправи и победи каквото препятствие да му се изпречеше. Анабет се надяваше, че Буут няма да го подцени.

— Ти там, — каза Буут на Чандлър, — разкопчей си ризата, кротко и спокойно, и предай колана пари, който носиш.

Анабет видя изненада и после гняв по лицето на Чандлър. Очевидно той се беше надявал бандитите да не разберат, че носи злато.

Фактически, Сам почувства само мимолетно чувство за загубата на новото начало, което му откраднаха. Тази кражба означаваше, че той трябваше да помоли за удължаване срока на заема, който беше получил от едно съседно ранчо. Но беше сигурен, че Уил Риърдън щеше да го разбере. В края на краищата, Уил на драго сърце му даде този заем. Никое количество злато не заслужаваше да се умре заради него. Като сви рамене, Сам започна да прави, както му наредиха.

Планинският въздух бе мразовит в ранната пролет и Сам потрепери, докато измъкваше долнището на вълнената си риза от панталоните.

— Побързай! — каза Ранкин.

И двете ръце на Сам се намираха върху връзките на пояса с парите, когато той погледна нагоре да види бандита, който му извика да бърза. Очите му се разшириха, когато го позна. Почти в същия момент, Сам осъзна, че бандитът разбра, че е бил разпознат. Преди Сам да може да заговори, с периферията на зрението си, забеляза някакво движение.

Младокът посягаше за пистолета си.

Сам наведе вдигнатата си дясна ръка, за да сграбчи китката на младежа и да спре безумното му движение. Той успя само да извика „Не!“, преди да експлодират два изстрела.

Анабет видя цялата последователност на събитията, сякаш се случваха със забавено движение. Когато ръката на младежа се пъхна в сакото му, тя видя как собственикът на ранчо сграбчва ръката му, за да го спре. Тя беше неподготвена за това, което последва.

Уат Ранкин спокойно и безмилостно застреля двамата мъже.

Младокът падна мъртъв с куршум между очите и нещастният пистолет лежеше наполовина вън от сатенения джоб на ивичестото му сако, от който той бе започнал да го вади. Собственик кът на ранчото не падна веднага, но Анабет бе ужасена, колко бързо петното от кръв се разрасна на гърдите му. След момент, той се стовари на земята.

Анабет скочи от коня си, преди да осъзна какво прави. Сред бандитите настъпи хаос, една какофония от викове и крясъци, която звучеше така, сякаш настъпваше краят на света. Анабет падна на колене до собственика на ранчото и повдигна главата му в скута си. Чандлър не беше мъртъв и устните му се движеха, сякаш се опитваше да говори.

— Моля те, не умирай — молеше се тя. — Моля те, не умирай.

Тя дишаше трудно и смъкна банданата от лицето си, за да може да си поеме дъх. Хватката на Чандлър върху ръкава й я изненада и ужаси. Той се опитваше да я дръпне към себе си. Отначало тя се съпротивляваше, но скоро осъзна през мъглата от мъка и съжаление, че той можеше да говори сам шепнешком. Ако тя искаше да чуе последните думи, трябваше да се наведе долу и да постави ухото си над устата му.

— Глупав — прошепна той. Тя не можа да повярва това, което чува.

— Какво?

— Глупав бях, че се опитах да спася този идиот.

Очите на Чандлър се затвориха и Анабет се страхуваше, че той е мъртъв. Но устата му започна да се движи отново и тя се наведе по-близо, за да може да чуе.

Последните му думи бяха не повече от един шепот:

— Аз те обичам, Клер. Съжалявам. Толкова съжалявам за… Джеф.

Гърлото на Анабет се сви, когато чу думите на умиращия Чандлър. Стомахът й се преобърна, когато осъзна ужаса на случилото се тук. Един мъж беше умрял в ръцете й, обръщайки се към обичните си хора с последния си дъх. Коя беше Клер? Кой беше Джеф? Ужасно беше да се мисли, че този мъж е имал някъде семейство, което никога няма да узнае, че последните му мисли са били за тях.

— Кучи син! — изруга тя. — Върви по дяволите! По дяволите! О, по дяволите! Това не трябваше да се случва.