Джоан Джонсън - Кид

Езикът на Змията изскочи навън, за да овлажни устните му, преди да се прибере в устата, точно както би направил езикът на истинска змия. Този навик му беше спечелил единственото име, което притежаваше. Верандата скърцаше, докато той люлееше стола с върха на износения си ботуш. Анабет никога не преставаше да се забавлява от това, колко много името на Змията подхождаше на личността му. Змията представляваше едно шавливо, подскачащо в тревата влечуго.

Анабет размени един многозначителен поглед с Буут, който също бе слязъл от коня и стоеше наблизо. „Ранкин означава беда“, казваше тя с очите си. Когато вече щеше да изкаже на глас мислите си, той поклати глава, за да я накара да мълчи. Брадичката на Анабет подскочи упорито нагоре, но тя сдържа езика си.

Анабет не харесваше шестимата мъже в бандата на Буут и в най-добрия случай можеше да се каже, че те търпяха Детето. Но докато Буут не го спомена, тя не бе забелязала никакъв ропот срещу водачеството на Буут. Сега внезапно осъзна, че не чува обикновените солени шеги и дяволит разговор, който бандата нормално водеше, когато се събираха заедно преди някоя работа. Атмосферата изглеждаше някак си заредена с напрежение.

Отис Грайър и Клинт Тийг играеха карти върху разнебитените стъпала, блокирайки пътя към вътрешността на бараката. Грайър напомняше на Анабет за мечка гризли. Той притежаваше такива размери и кафявата му къдрава коса и цяла брада го правеха да изглежда, сякаш бе покрит с козина. Ако Грайър изглеждаше като мечка, Тийг миришеше на такава. Доколкото Анабет знаеше, мъжът никога не се беше къпал. Коженото му облекло бе мазно, ръцете му — мръсни, а зъбите развалени. Анабет винаги стоеше по вятъра към него.

— Аз ще ви прибера конете.

Анабет се обърна, за да поздрави единствения мексиканец в бандата и нейния най-стар член — Хайме Солано.

— Грасиас — каза тя. Отдавна не сме се виждали, Хайме. Как я караш?

Мексиканецът сви рамене.

— Дните минават. — Солано прекара длан надолу по шията на нейния сиво-кафяв мустанг. — Това е едно хубаво животно. Къде го купи?

— Хванах го и го обучих сам. — С малко помощ от Уолф.

Мексиканецът кимна одобрително.

— Един добър кон.

Солано беше експерт по конете — той бе откраднал повече от достатъчно навремето — така че Анабет прие комплимента му за чиста монета. Той й даде надежда, че тя и Буут можеха някой ден да свършат отглеждайки коне, вместо да ограбват дилижанси.

Мексиканецът взе поводите на конете на Анабет и Буут и се насочи към стълбовете недалеч от бараката, където се намираха и останалите коне.

Анабет наблюдаваше Солано, докато той се отдалечаваше, накуцвайки. Мексиканецът носеше едно сомбреро, което разкриваше долната част на косата му с цвят на сол и пипер, каквито бяха и мустаците му, Той имаше неразгадаеми очи с цвета на черно кафе. Поради възрастта си и забележимото накуцване, той напомняше на Анабет за баща й. С изключение на това, че Солано никога не беше направил нищо, за което да не очакваше да получи нещо в замяна.

Анабет се страхуваше и мразеше мъжа, облегнал се на стълба, подпиращ бараката. Той държеше с пръст една кана на рамото си. Уиски беше ужасен пияница и рядко се намираше в трезво състояние. Той веднъж се сби с нея и Анабет беше насочила пистолета си към бандита, преди Буут да се появи, за да оправи работата.

Анабет бе питала няколко пъти Буут, защо не изрита Уиски от бандата. Буут просто отговори, че Уиски си има причини за пиенето и посочи, че той не е злобен, ако не го закачат. Анабет се стремеше да го избягва, когато можеше.

— Хей, Кид. Как си?

Анабет се усмихна на младия, красив мъж, наведен от счупения прозорец на бараката.

— Аз съм екстра, Водорасло. Ти срещна ли някоя чистак нова памучна рокля в Санта Фе?

— Намерих едно красиво малко момиче с пухкава коса — каза Водораслото с усмивка. — Мека и пухкава като възглавница от гъши пух. Ами ти, Кид? Някакъв късмет?

Анабет успя да се усмихне с една крива усмивка.

— Ако говориш за картите, справих се отлично. — Добре, това си беше самата истина. Нямаше нужда да се споменава, че Кид мечтаеше да стане дама, а не да прелъсти такава. На Анабет й трябваше дълго време, за да разбере, че под чара на Водораслото лежеше сърцето на един хладнокръвен убиец. Тя го видя веднъж да се сбива с един мъж и как го застреля, без даже да загуби усмивката върху лицето си.

Тези мъже бяха една странна група, но през последните три години, през които яздеше с тях, Анабет се научи да понася недостатъците им и да цени добрите им страни. Колкото и малко да бяха те.