Сюзън Джонсън - Блейз

— Съжалявам, права си. Тази вечер изживях една илюзия, заедно с някои други омайни… усещания. — Пръстите му погалиха нежно извивката на бедрото й.

— Освен това госпожиците от висшето общество не се занимават само с броене на бижута. Ние правим и всякакви други неща — каза тя с едва доловим намек за възвишено благоволение.

— И все пак, биа кара, дълбоко се съмнявам, че между тях има и нещо… полезно — добави той, усмихвайки се на вперените й нагоре очи. — Кажи ми, сладурче, тоя път сериозно. Моите пристъпи на глад до момента много успешно конкурират сексуалния ми апетит. Мислиш ли, че някое от твоите „всякакви други неща“ би ти помогнало да направиш шоколадов кейк, ако ти намеря готварска книга? Чувствам, че ме завладява мисълта за шоколадов кейк.

— По-силно от страстта ти към мен?

— В никакъв случай, биа — отвърна Хейзард, безупречен джентълмен както винаги, макар и с леко съмнение в усмивката си. — Ти си шоколадовият кейк на живота ми. Бих предпочел да схрускам теб пред всичко друго на света.

— Развратник — каза тя, докато се смееше и въртеше в ръцете му и след това го пръсна с шепа вода.

— Вината си е твоя — смъмри я той и я притегли в обятията си. — Проклет да съм, ако мога да направя нещо срещу това.

— Да не би някой да иска това от теб? — попита тя сладко.

Развеселен, той докосна нослето й с устните си.

— Ти си най-дръзката жена, която познавам, шоколадово кейкче на живота ми. — Тя беше по-дръзка от всичко, което си бе представял и бе срещал.

— По-дръзка и от Луси Атънбъроу?

За миг той се престори, че премисля.

— Аха.

— Добре — каза Блейз с много доволно изражение на красивото си лице. — В такъв случай се чудя… ако мога така да го формулирам…

Той започна леко да се усмихва.

Клепките й трепнаха леко в унисон с ъгълчетата на устните й, което подсказваше едва доловимо, че последвалите думи не бива да се приемат буквално.

— Искам да кажа, след като това не е някакво неуместно предизвикателство…

Очите на Хейзард грейнаха весело.

— Става въпрос… имайки предвид колко добре, изглежда, си се… освежил… — Сините й очи срещнаха погледа му с неприкрито желание и тя усети как освежената му твърдост нараства равномерно до бедрото й. — Само още веднъж — прошепна тя.

— Боговете не позволяват — запротестира той и тя сякаш усети топлината на усмивката му по бузите си.

— Не ме разбирай буквално — прошепна тя невинно. Последната й сричка се изплъзна в нещо средно между въздишка и лек стон, защото Хейзард, подчинявайки й се с усмивка, я обхвана леко с големите си ръце и бавно плъзна в нея символа на своята войнствена възбуда. Дали може човек да умре и от удоволствие, запита тя.

Доста по-късно, Хейзард пренесе много унесената и безкрайно доволна млада жена до меката постеля от бизонски кожи и я зави. Тя бе заспала още преди той да успее да намести одеялото върху нея. Погледна я и се усмихна. Сладка като захарен памук, заключи той, оглеждайки нежното поруменяло лице сред облака от копринена коса. Сладка от горе до долу, припомни си той и изведнъж умората завладя всяка частичка от тялото му. Имала нужда от него, не бе спряла да го повтаря тази вечер, но, дявол да го вземе, той също имаше нужда от нея и до тази вечер не бе осъзнал колко му липсва жената до него.

Хейзард се обърна отново към ваната и леко тръсна рамене, откъсвайки се от мислите, които в най-добрия случай трябваше да забрави. Той погледна локвичките вода по неравния под. Можеше да остави тая бъркотия и за утре сутрин, Блейз можеше да се погрижи за нея. Или пък не можеше? Той се усмихна на себе си. Дали щеше да го направи? Хейзард бе отгледан в среда, където всички домакински грижи бяха задължение на жената и в това отношение много малко се различаваше от повечето мъже през деветнадесети век, независимо от тяхната раса.

— О, по дяволите — промърмори той и се пресегна за парцала. След десет минути подът беше подсушен, ваната изпразнена отвън, а мокрите кърпи окачени да съхнат. След това той легна до Блейз и спа така добре, както не бе спал от дни насам.

Хейзард се събуди рано сутринта, в съгласие с максимата на абсароките „Не следвай съня до края, а се събуди, когато за това е нужна решителност“. Оставяйки спящата Блейз, той взе дрехите си и излезе да посрещне слънчевите лъчи. Вратата остана незалостена.

Когато Блейз се събуди малко по-късно, първото й усещане беше разочарование. Хейзард го нямаше. Искаше й се да го намери до себе си, да му прошепне „добро утро“ и неговата усмивка да я стопли. Никой от мъжете, които тя познаваше, не се усмихваше като Хейзард — бавно, отначало само с очи. Малко след това устните му се разчупваха с колеблива сдържаност, подобна на тихия му начин на говорене. И тогава неочаквано усмивката му се докосваше до нея много интимно, сякаш в цялата вселена съществуваха само те двамата, така сякаш се е протегнал и я е погалил.