Сюзън Джонсън - Блейз

Тя се протегна и се опита да го докосне. Неговата възбуда, както видя през мъглата на страстта, бе не по-малка от нейната.

— Не — меко каза той и отмести ръцете й.

— Няма да чакам. — Тонът й прозвуча заповеднически, не оставяше съмнение относно желанието й. Тя се протегна отново, но той спря лесно ръцете й, сключвайки пръстите си около китките й.

— Ще ти се наложи.

— Не искам… — Тя се опитваше да се освободи, но без да влага усилие, той я удържаше.

— Хич няма да му е леко на съпруга ти, бостънче — подразни я той. — Надявам се да е от издръжливите, при това твое отчаяно желание да раздаваш заповеди. Ами ако нещо не стане, както ти го искаш?

— Винаги става, както аз искам.

— Ставаше — поправи я той, а тъмните му очи предизвикателно се вгледаха в нейните.

— Ти си досаден. — Тя се нацупи и пълните й устнички се свиха чаровно. — Защо трябва да си в конфликт с всекиго?

— Защото не си се научила да бъдеш отстъпчива, котенце — прошепна той. — Ето затова. Искаш ти да командваш парада, но аз не приемам заповеди, особено от жена.

— Не искам да става така — каза тихо тя, спускайки се няколко сантиметра по-надолу, докато се озова съблазнително близо до набъбналата мъжественост на Хейзард. — Повече ли щеше да ти хареса, ако бях изчакала ти да ме помолиш? — Трогателно невинният й поглед можеше да разтопи и камък.

Той се засмя. От очите му заструи веселие. Смееше се на нейните номерца, на обърканите си задръжки, на красивата авантюристка с ярка коса и необикновен темперамент, който той, неясно защо, чувстваше, че трябва да овладее.

— О, по дяволите — предаде се Хейзард с омагьосваща усмивка, — какво значение има…

И той внимателно обви краката й около кръста си, настани я удобно в креслото и проникна в нея. И двамата усетиха как светът се разтърси.

Доста по-късно, галейки тъмнокосата глава в скута си, Блейз обяви тихо:

— Водата се е стоплила.

— Сега пък аз съм прекалено уморен. — Думите бяха заглушени от бедрото й. Хейзард се бе проснал на пода до креслото, заровил глава в скута й. Влажната му коса галеше бедрото й като набран сатен.

— Аз ще приготвя ваната. — Тя се опита да стане, но не успя дори да помръдне тялото му.

— Дай ми пет минути — чу тя същия приглушен глас.

— От мен да мине.

Тя по-скоро усети, отколкото чу хихикането му. Минаха пет минути, през които всеки от тях се наслаждаваше на покоя по своему.

— А аз си мислех, че абсароките са най-големите чистници на света.

— Защо жените никога не играят по правилата? — изръмжа той, без да се помръдне.

— Да не вземеш да заспиш. — Блейз разтърси рамото му.

Той се надигна и няколко мига, след като отдели главата си от скута й, се изправи на крака. Беше изцеден.

— Това, което ми е далеч по-необходимо от къпането, е един здрав сън — каза той, докато погледът му нежно галеше Блейз.

— Само една бърза ваничка — настоя Блейз.

— Ако вляза в тая вана с теб, едва ли ще ми се размине толкова лесно.

— Много мило.

— Адски си изтощаваща, да знаеш.

— Но любвеобилна — натърти тя. Хейзард се усмихна с нежност.

— Но любвеобилна — съгласи се благосклонно той.

— Аз ще я напълня — предложи тя. Той въздъхна.

— Аз ще я напълня. — Направи две крачки и спря. — Ако ми обещаеш нещо.

— Каквото и да е — безгрижно се съгласи тя.

— Не казвай „още“, поне не преди полунощ — добави той..

— Обещавам — прихна Блейз.

Той също се разсмя тръгна към огнището.

Банята се оказа приятна и освежаваща. Хейзард отпусна глава на облегалката и въздъхна доволно, обхванал плътно Блейз. Тя бе седнала между краката му, опряла глава на гърдите му.

— Къпал ли си се преди с жена?

— Не — излъга той.

— Защо не? Много е приятно.

— Нито веднъж — излъга отново той.

— Мисля, че ваната за двама е едно велико откритие.

— Сетили са се за нея преди поне четири хиляди години, сладурче. Сексът не е много оригинален като хрумване.

— Нима? — подразни го тя. — Искаш да кажеш, че ние не сме първите?

— Може би сме първите по тоя склон на Биг Белт Маунтин на територията на Монтана, в колибата на парцел номер хиляда и четиринадесет също, но не и нещо повече.

— Какъв студен, груб реалист.

— Светът ни прави такива, биа, отнема ни илюзиите. Често под дулото на карабината. Не мога, разбира се, да говоря от името на бостънските госпожици. Техните разочарования вероятно приемат по-скоро формата на пръстен с изумруд, по-малък от гълъбово яйце.

— Няма защо да ставаш саркастичен.