Сюзън Джонсън - Блейз

Той изръмжа.

— Не ми напомняй. Тъкмо я бях забравил. Предполагам, че едва ли ще искаш да извикам някоя от жените от моето племе, за да ми готви.

Тя присви очи.

— Правилно предполагаш.

Той се усмихна, очарован от нейната ревност.

— Това може да се окаже доста важно, биа кара — каза той, все така усмихнат. — Трябва или да се научиш да готвиш, или ще умрем от глад.

— Хейзард Блек! — Тя беше леко възмутена, защото наистина се бе напрегнала за вечерята. — Аз също мога да се науча да го правя. Само ми намери готварска книга и ще ти покажа.

— Дадено, котенце.

Той занесе казана до ваната, напълни го отново, постави го на печката и стъкна огъня. Ако някой от племето му го бе видял, безмилостните подигравки нямаше да му се разминат. Воините на абсароките не прислужваха на жени. Поне не пред свидетели. Когато бяха влюбени, естествено, те се държаха като всички други мъже. Джон Хейзард никога не бе прислужвал на жените, докато ги бе опознавал. Случваше му се за пръв път. Но сега той дори не забеляза това.

Докато Блейз си почиваше, топла, щастлива и несъмнено влюбена в мъжа, когото гледаше, Хейзард измъкна една кожена кесия изпод някакви резервни завивки на рафта, извади от нея шепа изсушени листа и ги пусна в казана.

— Лимонова трева — каза той в отговор на въпросителния поглед на Блейз. — Ще ти хареса уханието на водата.

— Откъде знаеш всички тия неща?

— Аз съм отраснал тук, биа — каза той и седна на масата. — Познавам всеки сантиметър оттук до Уинд Ривър, всяка птичка, всяко дърво и животно. Всяко стръкче трева, всеки връх и всеки речен бряг. Това е моята земя. — Последното изречение прозвуча като поетична строфа, леко приглушено.

Дали някога, питаше се тя, ще може да разбере чувството му за единство с природата? За нея съществуваха само вещи, придобивки. Той познаваше земята, планетата, на която живееха така, сякаш бе част от нея.

— Какво си правил като дете? — попита го тя тихо. Искаше да опознае мъжа, когото обичаше, искаше да научи за неговата земя, неговата култура и народ.

Хейзард се обърна към нея, потънал допреди миг в своите собствени мисли, и я погледна така, сякаш бе непозната. Косата й не би трябвало да бъде златисточервена, а черна и права, помисли си той, а кожата й да е по-тъмна. Защо сега лежеше в неговата постеля? Тогава изведнъж я разпозна с настъпването на отрезвяващото припомняне. Мис Блейз Брадок — неговата „осигуровка живот“. Поне засега. Причината, поради която не се отказваше от парцела — изтънялата граница между оцеляването и изчезването на племето му. Би трябвало да я мрази. Той мразеше всичко, което стоеше зад нея — богаташките привилегии, стремежа към отнемане, вещоманията.

Тя лежеше върху кожите, потънала в естествена отнесеност, дясната й ръка бе спусната грациозно над главата й, гърбът й леко изпънат, единият й строен крак леко вдигнат, а другият лениво изтегнат.

— Какво си правил като дете? — повтори тя, без да е сигурна дали я е чул, защото очите му бяха така замъглени и далечни.

— Това, което правят повечето деца — отвърна неопределено той. Настроението му се бе променило неочаквано в меланхолично. Имаше нещо толкова познато в начина, по който лежеше тя. В главата му нахлу старият спомен за една друга жена, легнала в постелята на младото момче до едно планинско пасище преди толкова много лета. Загледан в жената, той се опита да подчини видението, защото не искаше Блейз Брадок да се превърне в нов незаличим спомен в съзнанието му. Тя и бездруго бе успяла вече да обсеби със своята хубост и прищевки голяма част от настоящето му. Той се отдръпна интуитивно, възвърнал усещането си за това, кое е правилно, противопоставил съзнателните си доводи на чувствата. Блейз Брадок беше просто заложница, неговата осигуровка, но за това утре. А след тази вечер, след като бе провалила неговия заслужаващ уважение опит за въздържание, тя щеше да изпълнява ролята, която бе искала от самото начало, роля, която той бе оспорвал недостатъчно — тази на любовница. Сега, когато мисловната му борба бе изгубила смисъла си, Хейзард възнамеряваше да се възползва от нея. Често.

— Ела тук — каза той и протегна ръка. — Седни в мен и ми разкажи за своето детство. Моето беше безинтересно.

Той я бе прегърнал, докато тя говореше, и я слушаше само отчасти. Нейният глас усмиряваше ужасяващите създания, който заплашваха бъдещето му. Вслушваше се от време в някое изречение, усмихваше се, целуваше я леко по бузата, по ухото, прокарваше бавно ръката си по гърба й. Нейната топла плът в момента бе център на съществуванието му, един уханен талисман, който възпираше злите духове.