Сюзън Джонсън - Блейз

— О, Боже — въздъхна тя, а усмивката й се стопи моментално. Тестото беше не по-стабилно от разкаляната почва навън. — Е, голяма работа — промърмори тя в утринната тишина и усмивката й се появи отново. Кифличките и бездруго не са сред любимите му ястия, реши тя и постави купата в отдалечения ъгъл зад една дървена кутия. Той много харесваше ония бисквити, които се приготвяха с мляко и масло. Сега, една лъжица оцет ли се слагаше в чашата с мляко или една лъжица мляко се изливаше в чаша с оцет? Отсега нататък, в името на истинската любов, тя щеше да записва всяка рецепта, щом Джими се появеше, ако моралните принципи и ревността на Моли Пернел позволяха това да се случи.

Както и да е, помисли си тя, залагайки на пържените картофи вместо на загадъчните бисквити с мляко и масло. Човек би трябвало да се отнася великодушно към съперниците си. В края на краищата разбирането и съчувствието бяха християнски добродетели и ако Моли Пернел ги считаше за прекалено нереални, то тогава насладата от победата вече я изпълваше, осезаема и наситена. Блейз можеше да си позволи да бъде и незлоблива. Със или без Джими, тя щеше да се научи да готви. Ах… а по-късно тази вечер… Мислите й взеха друга, още по-приятна насока.

Хейзард се върна по пладне прогизнал, поздрави Блейз учтиво, както би направил това с леля или с братовчедка, и седна на масата. Слава Богу, помисли си той, че можеше да яде сурово месо, е, полусурово, защото отвън то бе старателно опърлено. Пържените картофи си бяха рисковано начинание и той я поздрави за опита. За съжаление, и двете основни ястия бяха абсолютно еднакви на цвят — черни, но честно казано, суровото месо поне имаше някакъв вкус. Хейзард не можеше да яде сурови картофи.

— Огнището готви всичко толкова бързо — обясни Блейз така, сякаш ставаше въпрос за жив човек.

— Неприятна подробност — съгласи се Хейзард, тъй като не искаше да уточнява, че не огнището бе готвило.

— Наистина съжалявам. — Тя изглеждаше подкупващо искрена.

— Няма нищо — каза той, решен да се пребори с едва сготвеното месо. — Наистина.

— Сигурен ли си? — попита тя, изпълнена със смиреност и невинност.

— Сигурен съм.

— Изглеждаш неприятно намокрен.

— Огънят ще ме изсуши. — Макар огнището с неговите буйни пламъци да не беше особено подходящо за готвене, този недостатък се компенсираше от топлината, която то пръскаше наоколо. Затоплената колиба се бе превърнала в приятно убежище от непреставащия пороен дъжд навън. Хейзард усещаше с кожата си как прогизналите му дрехи започваха да съхнат на огъня.

— Не трябва ли да се преоблечеш?

— Няма смисъл. След пет минути отново ще съм вир вода.

— Наистина ли трябва да работиш, дори когато вали така силно?

Той я погледна за миг, замисляйки се. Принуден бе, не от капризната съдба, като повечето златотърсачи, а от подробности, които не му позволяваха да изчака по-подходящо време. Как би могъл да разясни тези усложнения на госпожицата от Изтока?

— Щом вече веднъж си се намокрил, после не ти прави впечатление — отговори й той, отбягвайки по-заплетените причини, поради които му се налагаше да работи седем дни в седмицата.

— Тогава, ако нямаш нищо против, искам да кажа, че и без това вече си мокър, би ли могъл да донесеш малко вода за ваната, когато се прибираш за вечеря? — Това бе една проста молба, непресторена, досущ като невинното й изражение.

— Разбира се — съгласи се той, без да се досеща за мотивите, криещи се зад това прозаично желание.

Хейзард работи до късно тази вечер и когато се върна, понесъл първите две ведра с вода, беше мокър и необичайно сдържан. Той напълни казана, постави допълнителните ведра до ваната, след това безмълвно помогна в приготвянето на вечерята, подтикван от непоносим глад, който му напомняше, че трябва да се храни с пригодна за ядене храна поне веднъж в денонощието. Макар и проста, вечерята беше питателна и след като похапна, почувствал се сит и успокоен, Хейзард се излегна удобно в своето меко легло до вратата.

Блейз отказа предложената помощ за миенето на съдовете и след допълнителните часове, прекарани в работа днес, той пожела да спори. Тя си пееше тихо, докато работеше, осветена от топлите златни отблясъци на огнището, и ако Хейзард не беше толкова отвикнал да се занимава с нещо подобно, щеше да се досети, че миенето й доставя удоволствие.

След като съдовете бяха измити, изсушени и подредени, Блейз изтегли медната вана пред камината и започна внимателно да прелива в нея водата от казана на огнището с помощта на една кана.