Сюзън Джонсън - Блейз

— Да не би да се размекваш по нейна линия, Хейзард? — попита тихо Роуз, докато наливаше кехлибарената течност в чашата му.

Спокойното му лице не издаде нищо. Както обикновено. Облягайки се назад, той разбърка бавно захарта в чая си.

— Нямам време да се размеквам към която и да е жена. Тя е моята осигуровка, нищо повече.

Роуз повдигна дяволито вежди и без да отмества красивите си очи от Хейзард, промърмори:

— Хубава осигуровка.

Той пропусна мъглявия намек.

— Щеше ми се да можеше да готви. Джими наминаваше, но майка му май ще съкрати посещенията му.

— Значи и Моли Пернел ревнува при цялата си набожност — отбеляза Роуз мимоходом.

— Макар че — промърмори Хейзард — няма никаква причина за това.

— Може и да успееш да убедиш Моли в това, Хейзард, ако го направиш наистина ловко, но няма защо да се хабиш за мен. Аз нямам претенции за светица.

Хейзард не беше в настроение да прилага доводи относно сексуалните си привички и затова премина направо към една от услугите, за които искаше да я помоли.

— При целия ми проблем с готвенето и необходимостта от по-добра храна, се чудех дали няма да можеш да ми направиш една услуга?

Роуз кимна утвърдително.

— Ще можеш ли да купиш някои неща тук, в Конфедерейт Гълч, и да ми ги изпратиш по Джими? Той ще ги донесе горе с поръчките от Даймънд Сити. Трябват ми малко свежи плодове и зеленчуци. По-хубав хляб. Видях праскови и грозде на витрината на Харолдсън. Такива неща. И ягоди, ако успееш да намериш.

— Отнасяш се добре с нея, Хейзард.

Той се усмихна загадъчно.

— Грижа се за оцеляването си, Роуз. Едва ли ще може да прегори гроздето и прасковите. — Хейзард направи лека гримаса. — Но кой знае. Дотук се представя добре. О, и още нещо…

— По-добра марка шампанско за дамата? — попита Роуз със закачливия тон.

Дяволитата му усмивка също се бе запазила непроменена. Неуловим, както обикновено, той се изплъзваше и тази вечер.

— Не, имам предвид нещо по-практично — каза той невъзмутимо и постави на масата празната си чаша. — Тя има нужда от дрехи. Бях поръчал на Джими да купи две рокли, но те се оказаха малко не на място в златотърсаческата колиба.

— От Клайн ли бяха?

Хейзард облегна чернокосата си глава върху лъскавата коприна и повдигна вежди.

— За съжаление.

Роуз прихна първо леко, после вирна прекрасната си брадичка и се изсмя с пълно гърло. Поемайки си дъх няколко секунди по-късно, тя попита:

— И Моли ги е видяла?

Черните му извити вежди отново се повдигнаха бързо.

— Това ми бе казано.

— Тая колосална издънка може и да те е изкарала от нейния списък на достойните за осъпружване мъже — подразни го тя, все така широко усмихната.

Очите му на пантера се разшириха за миг и след това придобиха своя леко циничен поглед.

— Чудесно. Тъй като нямам намерение да се женя за никого.

— Така приказват всички мъже, докато не им омекнат коленете пред някоя сладка женичка. А според слуховете, бостънската госпожичка хич не била за изхвърляне.

— Боже мили — каза Хейзард остро, — да не би и някои детайли от бельото да са станали вече публично достояние?

Роуз притвори очи, слисана от лекото избухване на Хейзард.

— Ще се ожениш ли за нея?

Две спокойни приятелски очи срещнаха нейните.

— Не и аз, Роуз — отвърна развеселен Хейзард, — гарантирам ти го. — После продължи с равен тон, сякаш тя не му беше задала току-що въпроса, който вълнуваше до припадък всеки в Конфедерейт Гълч и Даймънд Сити: — Сега за роклите. Нещо стилно. Не разбирам от платове, но нека да са практични. Там горе не е като в двореца на Султана или — добави той с лека усмивка — като в приемната ти на долния етаж.

Роуз разбра, че няма никакъв смисъл да продължава да любопитства.

— И как реагира изнежената щерка на Полковника при вида на необичайните рокли на Клайн? Не беше ли потресена любимката на бостънското висше общество?

Въздържайки се тактично да каже истината, той промърмори неопределено:

— Тя не е прекалено префинена. — Споменът за Блейз, осветена от отблясъците на огъня, за нейната съблазнителна плът с цвят на слонова кост и роклята от черна тафта, която по-скоро излагаше тялото й на показ, отколкото го прикриваше, бе все така ярък.

— Какъв размер? — Тя повтаряше въпроса си за втори път и очите й бяха започнали да се вглеждат по-настойчиво в него.

— Не съм много сигурен — отвърна той, осъзнал най-после, че тя говори на него. — Приблизително колкото на Кейт. Може би е малко по-висока. Съжалявам, разбирам, че не съм много точен, но… — Гласът му стана необичайно колеблив за толкова решителен мъж. След това тъмният му поглед изведнъж придоби познатата прямота. — Може ли да разчитам на теб? Вземи, естествено, достатъчно злато, за да покриеш и изгубеното си време. — Той отвърза една тежка торбичка със златен пясък от колана си и я постави на застланата с дантелена покривка масичка.